Езр прекара в летаргичен сън почти цялото време, докато бяха на Триланд и се събуди едва през последната година от престоя. Той не беше запознат отблизо с обичаите на техния Клиент, а до тази вечер Триксия избягваше да се впуска в подробности за живота на родния си свят. „Хм.“ Едва се сдържаше да й направи поредното предложение за брак през последната Мсек; обеща повече да не споменава за това, но… И той отвори уста.
— Чакай малко, още не съм свършила! Разказвам всичко това, за да се убедиш, че умея да правя разлика между видовете арогантност. Разговорите на тези хора по време на вечерята звучаха повече като между робовладелци, отколкото между Търговци.
— Ами прислужниците? Приличаха ли ти на унизени и тормозени роби?
— Не… Приличаха по-скоро на низши служители. Знам, това не се връзва много, но не забравяй, че все още не сме видели всички представители на Новородените. Сигурно жертвите на тяхната тирания са многобройни. Дали поради прекомерна самоувереност или пък от недоглеждане, Томас Нау е изложил на показ навсякъде по стените тяхната болка. — Тя посрещна с решителен поглед недоумяващия му израз. — Проклетите картини, дявол да те вземе!
След вечерята Триксия се разходи из банкетната зала, спирайки се пред всяка картина поотделно. Върху тях имаше изобразени красиви пейзажи и величествени постройки. Всяка излъчваше сюрреалистична светлина и притежаваше необикновена перспектива, а детайлите бяха изваяни с най-малките подробности, чак до отделните стръкчета трева на поляната.
— Нормалните и щастливи хора не рисуват такива картини!
Езр сви рамене.
— На мен пък ми се стори, че всички са рисувани от един и същи художник. Толкова са съвършени! Бас държа, че са репродукции от класически платна, подобно замъците на Денг Канберън — маниакалнодепресивни размишления върху нерадостното бъдеще на художника. — Великите творци обикновено са луди и нещастни.
— Говориш като истински търговец!
Той обхвана дланите й с ръце.
— Триксия, не искам да споря с теб. Допреди този банкет аз бях вечно съмняващия се.
— И все още продължаваш да си, нали?
Въпросът беше сериозен и настойчив, без капка игривост в него.
— Така е — макар и не толкова обсебен от новата мания като Триксия, нито пък по същите причини. — Не е ли твърде щедро от страна на Новородените да ни предложат половината от вместилищата на тежкотоварните си сонди. — Зад това несъмнено се криеше някаква по-далечна и съществена цел. Теоретично погледнато, умственият потенциал на Чуенг Хо струваше много повече от техните сонди, но подобно сравнение беше нереално и не можеше да се отстоява с разумни доводи. — Просто се опитвам да вникна в онова, за което говореше и което ми е убягнало по време на вечерята… Добре, нека допуснем, че опасността е наистина толкова голяма, колкото ти подозираш. Не мислиш ли обаче, че капитан Парк и хората от съвета също ще я усетят?
— Според теб какво си мислят те в момента? Докато наблюдавах флотските офицери на връщане от банкета, стигнах до заключението, че отношението им към Новородените доста се е смекчило.
— Просто са доволни, че вече е сключен някакъв договор. Не ми е известно обаче какво точно мислят хората от Търговския съвет.
— Това поне лесно ще разбереш, Езр. Ако този банкет е успял да им замаже очите, тогава настоявай въпросът да се разнищи издъно. Добре де, известно ми е, че си още стажант; че има строг ред, правила и обичаи — все дрънканици от този род. Но твоето семейство е собственик на тази експедиция, за бога!
Езр се приведе напред.
— Само един от собствениците.
Тя за първи път споменаваше този факт. До сега и двамата или по-скоро Езр се боеше по някакъв начин да засегне темата за социалната пропаст, която ги делеше един от друг. Опитваха се да потиснат съмнението, че другият извлича някаква тайна полза от връзката им. Родителите на Езр Вин и двете му лели притежаваха една трета от експедицията: два кораба и три спускателни апарата за кацане на повърхността. Като цяло фамилията Вин.27 владееше трийсет кораба, ангажирани с дузина начинания в различни точки от космическото пространство. Пътуването до Триланд беше странична инвестиция, възможна единствено за най-достойните представители на фамилията. След век-два той отново щеше да е при семейството си, с около десет-петнайсет години по-възрастен. Езр с нетърпение очакваше срещата, за да докаже на своите родители, че тяхното момче е успяло в живота. Дотогава обаче трябваше сам да се справя с проблемите.