— Нали ви казах, че тая не е никакъв преводач.
24.
Като се подпираха с ръце и предни крака, Вики и Гокна успяваха да държат главните си очи на нивото на стъклената стена. Позата беше твърде неудобна и двете се местеха постоянно ту на едните, ту на другите крака, драскайки трескаво в долната част на прозореца.
— Благодаря ви, господин Дигби, Радио Принстън си осигури гордостта…
Дрън-дрън-дрън.
— Тя говори много странно — отбеляза Гокна.
— Нали вече ти казах — чужденка е.
Диди говореше равнодушно и не адресираше думите си към никой от тях. В момента беше заета с някакво тайнствено приспособление от техниката в апаратната. По всичко личеше, че не слуша особено внимателно онова, което се говори отвъд стъклената стена. Брент наблюдаваше шоуто като прехласнат, докато Джирлиб се раздвояваше между разговора и стремежа да си намери място, колкото се може по-близо до Диди. Той вече не я напътстваше в работата й, но въпреки това обичаше да е близо до нея. Понякога умишлено задаваше наивни въпроси. Единствено в такива случаи Диди склоняваше да говори с него, стига да не е заета с нещо друго.
— Исках да кажа, че „Преподобната Педуре“ говори сякаш разказва виц, който не разбира — ухили се Гокна на Вики.
— Хм.
Вики все още наблюдаваше скептично пратеничката на Църквата на мрака. Няма спор, дрехите на Педуре бяха много странни. Тя беше виждала такива църковни наметки само по книгите. Одеждите представляваха безформена пелерина, която покриваше тялото отвсякъде и оставяше открити само главата и гушата на Педуре. Въпреки това тя изглеждаше доста яка. Вики знаеше добре какво мислят повечето хора за деца като нея. Е, значи Педуре изпълнява ролята на адвокат на справедливо възмутеното гражданство. Но речта й имаше някакъв друг, по-особен смисъл…
— Мислите ли, че вярва всичко това, което казва?
— Разбира се, че го вярва. Точно това я прави толкова забавна. Не виждаш ли как се усмихва татко.
Шерканер Ъндърхил седеше разположен удобно върху сцената от другата страна на стъклената стена и небрежно галеше бебетата. До този момент не беше обелил нито дума, но по лицето му играеше едва забележима усмивка. От козината на гърба му надничаха два чифта бебешки очи. Рапса и Хрунк едва ли разбираха онова, което става пред тях, но въпреки всичко изглеждаха уплашени.
Гокна също го забеляза.
— Горките бебета. Те са единствените, които тя е способна да изплаши. Гледайте сега как ще поздравя Преподобната Педуре!
Тя се отдели от стъклото, хукна към страничната стена и бързо се покатери по лавиците с ролки и ленти. Момичетата бяха седемгодишни — вече твърде едри за подобни акробатически изпълнения. „О-о-о-о-п!“ Лавицата вече не се държеше на нищо и след миг към пода полетяха ролони и кутии с ленти. Гокна обаче успя да стигне върха още преди някой в апаратната да е разбрал какво става. После се засили и се хвърли, сграбчвайки здраво горната част от рамката на прозореца. Тялото й увисна надолу и се удари в стъклото с шумно пляскане. Наистина приличаше на поздрав. От другата страна Педуре стоеше онемяла, очевидно изпаднала в шок. Двете момичета запищяха от възторг. Не се случваше често да се получи толкова съвършено изпълнение, в резултат на което бельото ти да се вее точно под носа на набелязаната мишена.
— Престани веднага! — Гласът на Диди премина в съсък. Ръцете й бързо започнаха да бягат по пулта за управление. — За последен път, вие малки никаквици, престъпвате прага на апаратната. Джирлиб, ела веднага тук! Смъкни незабавно сестра си оттам и ги изкарай и двете навън. И без повече щуротии!
— Разбира се, разбира се! Много съжалявам! — Гласът на Джирлиб наистина звучеше разкаяно.
Той се хвърли напред и дръпна сестра си от стъклената стена. Секунда по-късно Брент сграбчи Виктъри.
Джирлиб не изглеждаше ядосан, а само разстроен. Той вдигна Гокна близо до лицето си.