— Сами! — гласът на Кира прекъсна автоматичния рапорт. — Как вървят нещата при теб?
Кира Лизолет беше единственият член на екипажа освен него, който знаеше истинската цел на тяхната мисия — преследването на Човека.
— Аз…
„Окончателно го изпуснахме, Кира.“ Но Сами не можеше да произнесе тези думи.
— Ти гледай при теб всичко да е наред, Кира. Текат последните две хиляди секунди от посещението ми тук. Сега съм на път за Лоусиндер… Последният възел, който трябва да разплетем.
Последва пауза. Лизолет бързо схващаше дори и от половин дума. След миг той я чу да ругае под нос.
— Добре, само гледай наистина да го разплетеш, Сами. И преди е имало случаи, когато всичко ни се е виждало безвъзвратно изгубено.
— Никога не е било като сега, Кира.
— Пак ти казвам — увери се, че наистина е така. — В гласа на жената звънна стомана. Нейните хора държаха голям дял от флотилията. Самата тя притежаваше един от корабите и на практика беше единственият собственик, който активно участваше в мисията. През повечето време това не създаваше проблеми. Кира Пен Лизолет се славеше като трезвомислещ човек и обикновено проявяваше здрав разум по всички въпроси. Сегашният случай беше сред сравнително редките изключения.
— Ще се уверя, Кира. Знаеш, че не гледам на работата си през пръсти. — Сами внезапно усети присъствието на шефа от Градската охрана на Триланд и си спомни какво беше открил само преди няколко минути. — Как вървят нещата там горе?
Сега тонът й беше внимателен и деликатен, сякаш се извиняваше.
— Чудесно. Вече имам отчетите от корабостроителниците. Работата на индустриалните луни и астероидните мини изглежда върви като по вода. Все още уточняваме детайлите. Продължавам да твърдя, че ще сме екипирани и ще успеем да подберем необходимите специалисти за екипажа в период до триста Мсекунди. Нали ти е известно, че онези от Триланд копнеят да прекратят мисията ни. — Той усети усмивка в гласа й. Линията беше кодирана, но тя си даваше сметка, че връзката откъм неговата страна изобщо не е сигурна. Триланд беше техен клиент и съвсем скоро щеше да стане партньор в мисията, но въпреки това трябваше да си знае мястото.
— Отлично. Сега добави още нещо към списъка, ако вече не си го изпратила: „За целите на мисията и необходимостта от възможно най-добре обучен екипаж изискваме университетските програми на Департамента по горите да бъдат еднакво достъпни за всички, преминали нашите тестове, а не само за наследниците на Първите заселници.“
— Естествено… — Последва кратка пауза, достатъчна да се осмисли съобщението. — Мили боже, как сме могли да пропуснем подобно нещо?!
„Ето че сме го пропуснали, защото някой глупак е бил твърде зает и не е дооценил тази възможност.“
Хиляда секунди по-късно Лоусиндер започна да се провижда под тях. Намираше се почти на трийсет градуса южна ширина. Наоколо се простираше ледена пустош и гледката напомняше някоя картина на екваториален Триланд от предколониалните времена — петстотин години по-рано, когато Първите заселници започнали да строят оранжерии, отоплявани с газ, и изящни постройки, съобразени с екологията и околния пейзаж.
Лоусиндер стоеше в центъра на огромно черно петно, резултат от вековна употреба на „нуклеонично чисто“ ракетно гориво. Тук се намираше най-големият наземен космодрум в Триланд, но въпреки това градът беше също толкова мрачен, овехтял и потискащ като всички останали селища на планетата.
Летателният апарат превключи на ръчно управление и започна да се спуска над града. Слънцето висеше ниско на хоризонта и над земята вече цареше здрач. С всеки изминал километър улиците ставаха все по-тесни. Красивите сгради постепенно отстъпваха пред неугледни кубове, които явно някога са били товарни контейнери. Сами мрачно се загледа надолу. Първите заселници се бяха трудили неуморно векове наред, за да създадат един прекрасен свят; сега обаче той заплашваше да експлодира под краката им. Този проблем се срещаше навсякъде из населените от хора светове. Съществуваха поне пет безболезнени метода процесът на заселване да бъде успешно завършен, но явно Първите заселници и техните служби не бяха пожелали да приложат нито един от тях. Имаше голяма вероятност при завръщането на флотата по тези места вече да не съществува цивилизация, която да ги посрещне. В най-скоро време трябваше да си поговори съвсем откровено с представителите на местната управляваща класа.