Айзък Азимов
Дълбините
1
Идва момент, когато всяка планета трябва да умре. Може да е бърза смърт, ако слънцето й експлодира. Може и да е бавна смърт, ако слънцето й отслабне и океаните й замръзнат. В последния случай поне разумният живот има шанс да оцелее.
Пътят на спасението може да бъде насочен навън към космоса, към планетата, която е по-близо до охлаждащото се слънце или към планета от друга слънчева система. Тази възможност е неосъществима, ако планетата е достатъчно нещастна да бъде единственото значимо тяло, обикалящо около своето слънце и ако по същото време няма друга звезда на разстояние, по-малко от петстотин светлинни години.
Пътят на спасението може да бъде насочен и навътре към ядрото на планетата. Това винаги е възможно. Може да бъде построен нов дом под земята и топлината от ядрото на планетата може да бъде използвана за енергия. Може би ще са необходими хиляди години за изпълнението на задачата, но умиращото слънце се охлажда бавно.
Но топлината на планетата също намалява с времето. Дупките в земята трябва да бъдат издълбавани все по-дълбоко и по-дълбоко, отново и отново, докато планетата умре.
Това време наближаваше.
На повърхността на планетата тънка струйка неон се носеше апатично, едва успявайки да раздвижи басейните от кислород, образувани в низините. От време на време през дългия ден изстиващото слънце пламваше за момент със слаб червен пламък и кислородните басейни леко пробълбукваха.
През дългата нощ се образуваше синьо бял скреж от кислород над басейните и върху голите скали, образуваше се неонова роса.
Хиляда и триста километра под повърхността съществуваха последните останки от топлина и живот.
2
Взаимоотношенията на Уенда с Рой бяха близки, по-близки от благоприличието.
Беше й позволено да посети овариума само веднъж през целия й живот и достатъчно ясно й бе показано, че това ще бъде за последно.
— Ти не покриваш напълно стандартите, Уенда — беше казал расеологът, — но можеш да бъдеш оплодена и ние ще направим един опит. Може и да се получи.
Тя искаше да се получи. Искаше го отчаяно. Доста рано в своя живот беше разбрала, че не е достатъчно интелигентна, че никога няма да бъде нещо повече от оръдие в нечии планове. Срамуваше се от това, че не ще оправдае очакванията на Расата и копнееше поне за един-единствен шанс да помогне да се създаде друго същество. Това се превърна в мания.
Тя постави яйцето си в един ъгъл на уреда и след това се върна да наблюдава. Произволният процес, който внимателно местеше яйцата напред по време на механичното оплождане (за да осигури правилното разпределяне дори и на гените), не бе направил, за щастие, нищо повече освен да накара собственото й яйце да се поразклати малко.
Уенда дискретно продължаваше своето наблюдение през периода на развитие, наблюдаваше малкото, което се появи от нейното яйце, отбелязваше физическите му белези, наблюдаваше го как расте.
Той беше здрав млад индивид и расеологът го бе одобрил. Веднъж, много неочаквано, тя беше попитала:
— Погледнете онзи, онзи, който седи ето там. Той болен ли е?
— Кой? — разтревожи се расеологът. Видимо болни малки през този период би означавало сериозна критика на уменията му.
— Имате предвид Рой? Глупости. Иска ми се всички млади да бяха като него.
Отначало това й харесваше, след това я плашеше, а накрая вече я ужасяваше. Тя се улавяше как навестява често младия индивид, проявява интерес към работите му в училище, гледа го когато играе. Беше щастлива, когато той беше близо до нея, унила и нещастна, когато го нямаше. Никога не беше чувала за подобно нещо и се срамуваше.
Би трябвало да посети Психолога, но тя знаеше по-добре. Тя не беше толкова глупава, че да не знае, че това не е леко отклонение, което ще бъде излекувано при трепването на мозъчна клетка. Това беше истинска психотична проява. Тя беше сигурна в това. Те биха я затворили, ако разберат. Може би биха я умъртвили като безполезен разход на строго разпределената енергия, която е на разположение на Расата. Те може би биха умъртвили и потомъка на нейното яйце, ако разберат кой е.
Тя се бореше с анормалното си поведение през годините и донякъде успя. Тогава чу новината, че Рой е бил избран за дълго пътуване и беше изпълнена с огромна мъка.
Уенда го последва до един от празните коридори на пещерата, на няколко километра от центъра на града.
Градът! Той беше само един.
Тази кухина в планетата беше затворена откакто Уенда се помнеше. Възрастните бяха измерили нейната дължина, взеха под внимание населението й и енергията, необходимо за функционирането й, след което решиха да я закрият. Населението, което не беше многобройно, бе преместено по-близо до центъра и квотата за следващата сесия на овариума беше отрязана.