— Е — каза Ган, — без мисловен контакт те вероятно нямат истинска представа за общество и е възможно да са създадени по елементарни взаимоотношения. Или това е бил патологичен случай?
— Не, не. Това е общоприето. Женската, на която беше поверено малкото, е негова майка.
— Невъзможно. Собствената му майка?
— По необходимост. Малкото е изкарало първата част от своето съществуване в тялото й. Физически вътре. Яйцето на съществото остава вътре в тялото. Там се опложда, расте и излиза живо.
— Велики пещери — каза Ган тихо. Отвращението му беше голямо. — Всяко същество ще знае самоличността на собственото си дете. Всяко дете ще има един баща…
— И той също ще се знае. Моят приемник беше пренесен на осем хиляди километра, доколкото мога да определя разстоянието, за да бъде видян от собствения му баща.
— Невероятно!
— Нужно ли ти е още, за да разбереш, че никога не може да има среща на съзнанията? Разликата е толкова фундаментална, толкова естествена.
Страхът от съжаление обагри мислите на Ган.
— Това е много лошо — каза той. — А аз мислех…
— Какво?
— Мислех, че за първи път ще има два интелекта, помагащи си взаимно. Мислех, че заедно ние можем да се развиваме по-бързо, отколкото отделно. Дори ако имат примитивна технология, както е в действителност, технологията не е всичко. Мислех, че все още е възможно да научим нещо от тях.
— Да научим какво? — попита Рой грубо. — Да познаваме родителите си и да станем приятели с децата си?
— Не. Не, ти си прав. Преградата между нас трябва завинаги да остане непокътната.
Пред лабораторията Рой срещна Уенда.
Мислите й бяха наситени с удоволствие.
— Радвам се, че се върна.
Мислите на Рой също бяха приятни. Беше много отпускащо да осъществиш чист мисловен контакт с приятел.