Уенда намери комуникативното ниво от мислещата повърхност на Рой, въпреки че по-голямата част от съзнанието му беше съзерцателно вглъбено.
— Страхуваш ли се? — помисли тя към него.
— Защото съм дошъл тук да помисля ли? — Той се поколеба малко, след което каза:
— Да, страхувам се. Това е последният шанс на Расата. Ако се проваля…
— Страхуваш ли се за себе си?
Той я погледна озадачено и мислите й се разтърсиха от срам поради проявеното неприличие. Тя каза:
— Бих искала аз да отида вместо теб.
— Мислиш, че ще се справиш по-добре? — попита Рой.
— О, не. Но ако аз се проваля и никога не се завърна, загубата за Расата ще бъде по-малка.
— Загубата ще е все същата — отговори Рой вяло, — независимо дали си ти, или аз. Загубата е част от съществуването на Расата.
Съществуването на Расата беше последното нещо, което интересуваше Уенда.
— Пътуването е толкова дълго — въздъхна тя.
— Колко дълго? — попита той с усмивка. — Знаеш ли?
Тя се поколеба. Не искаше да изглежда глупава пред него.
— Говори се, че до Първо ниво — отговори тя превзето.
Когато Уенда беше малка и отоплените коридори се простираха далеч извън града, тя скиташе навън, проучвайки като всички млади. Един ден, далеч навън, където студът я пронизваше, тя попадна на дупка, насочена нагоре, но още в началото запушена с огромна тапа, здраво и плътно вклинена.
От другата страна, тя научи това много по-късно, беше седемдесет и деветото ниво. Над него — седемдесет и осмото и така нататък.
— Ние ще преминем Първото ниво, Уенда.
— Но след Първото ниво няма нищо.
— Права си. Нищо. Плътната материя на планетата свършва.
— Но как може да има нещо, което е нищо? Искаш да кажеш въздух.
— Не, искам да кажа нищо. Вакуум. Знаеш какво е вакуум, нали?
— Да. Но вакуумът трябва да бъде под налягане и да има плътността на въздуха.
— Това е хубаво за експлоатация. След първото ниво има само неопределено количество вакуум, който е навсякъде.
Уенда помисли малко и каза:
— Някой някога ходил ли е там?
— Не, разбира се. Но имаме старите документи.
— Те може би са грешни.
— Не може да са грешни. Знаеш ли какво пространство ще премина?
Мисленият поток на Уенда показваше категорично отрицание. Рой продължи:
— Предполагам, че знаеш каква е скоростта на светлината.
— Разбира се — веднага отговори тя. Това беше универсална величина. И малките я знаеха. — Хиляда деветстотин петдесет и четири пъти дължината на кухината и обратно за една секунда.
— Точно така — каза Рой, — а ако светлината трябваше да измине разстоянието, което ще измина аз, би й отнело десет години.
— Ти ми се подиграваш. Опитваш се да ме изплашиш.
— Защо да те плаша? — Той се изправи. — Но вече много време стоя тук потиснат.
За момент един от шестте му хващателни крайника се отпусна леко върху един от нейните с истинско, спокойно приятелско чувство. Безразсъден порив накара Уенда да го улови здраво, за да му попречи да си отиде.
За момент тя се стресна, страхувайки се, че той може да проникне в съзнанието й след комуникативното ниво, да се отврати и никога повече да не я погледне, а може дори да я предложи за лечение. След това се успокои. Рой беше нормален, не болен като нея. Той никога не би и помислил да се промъкне в съзнанието на приятел по-дълбоко от комуникативното ниво, каквато и причина да има за това.
Струваше й се много красив, докато го гледаше как се отдалечава. Хващателните му крайници бяха правилни и силни, пипалата му бяха много и деликатни, а зрителните му органи имаха най-красивия млечен цвят, който някога беше виждала.
3
Лаура се настани на седалката. Колко меки и удобни ги правят. Колко предразполагащи и неплашещи са самолетите отвътре, колко различни отвън — със своя суров, сребърен, нечовешки блясък.
Бебешкото кошче беше на седалката до нея. Тя надзърна под одеялцето и малката надиплена шапка. Уолтър спеше. Личицето му излъчваше безизразната, недвусмислена нежност на детството, а миглите му приличаха на две украсени с ресни луни, паднали върху очите му.
Снопче светлокестенява коса се беше пръснало по неговото чело и Лаура с безкрайна нежност го пъхна обратно под шапката.
Времето за хранене на Уолтър скоро щеше да настъпи и тя се надяваше, че той все още е твърде малък, за да се влияе от промените в заобикалящата го среда. Стюардесата беше много любезна. Тя дори прибра шишенцето му в малък хладилник. Представете си само — хладилник на борда на самолет.