— В такъв случай защо не направим активирането на станцията автоматично? Вече има толкова много автоматични приспособления…
— Не си премислил всичко. Рой. Но ние — да. Не всяко място от повърхността на Планетата X е подходящо. Ако обитателите са могъщи и напреднали, ти ще трябва да намериш по-неочебийно място за станцията. Каква полза, ако се появи в центъра на града. И ще трябва да се увериш, че заобикалящата природа не е опасна в някои отношения.
— В какви отношения, господине?
— Не знам. Древните документи съдържат много неща, които ние вече не разбираме. Те не ги обясняват, защото ги приемат за даденост, но ние сме напуснали повърхността преди почти сто хиляди поколения и сме объркани. Нашият Изследователски център дори не е единодушен за материалната природа на звездите, а това е нещо, което документите често споменават. Какво са „бури“, „земетресения“, „вулкани“, „торнадо“, „суграшица“, „свлачища“, „наводнения“, „светкавици“ и т.н. Всички тези са термини, които се отнасят към явленията на повърхността, но ние не знаем какво представляват. Не знаем как да се предпазваме от тях. Чрез съзнанието на приемника може би ще успееш да разбереш какво е необходимо и да предприемеш съответните действия.
— С колко време ще разполагам, господине?
— Приемателят не може да действа повече от дванадесет часа. Бих предпочел да свършиш работата си за два. Ще се завърнеш тук автоматично, щом станцията се активира. Готов ли си?
— Готов съм — отговори Рой.
Ган го поведе към кабинета с матовите стъкла. Рой зае мястото си и нареди крайниците си в съответните вдлъбнатини. Пипалата му бяха потопени в живак за по-добър контакт.
— Какво ще стане, ако се озова в тяло, което е на ръба на смъртта? — попита Рой.
— Мисловното поле е изменено, когато тялото е близо до смъртта. Ненормално мисловно поле няма да бъде в обсега — отговори Ган, докато регулираше контролното табло.
— А ако е застрашен от внезапна смърт?
— И за това сме помислили. Не можем да му противодействаме, но шансовете смъртта да настъпи толкова бързо, че да нямаш време да активираш станцията мислено, са изчислени на по-малко от едно на двадесет милиарда, освен ако мистериозните опасности на повърхността са по-страшни отколкото сме очаквали… Имаш една минута.
Поради някаква странна причина последната мисъл на Рой, преди пренасянето, беше за Уенда.
5
Лаура се събуди рязко. Какво се случи? Тя се почувства като убодена с карфица.
Следобедното слънце блестеше в лицето й и ярката му светлина я караше да премигва. Тя спусна сенника и едновременно се наведе да погледне Уолтър.
Малко се изненада, че очите му са отворени. Не беше време да се събужда. Погледна ръчния си часовник. Точно така. А и беше рано да се храни. Тя следваше системата за ядене по желание или практиката „ако искаш, викни и ще го получиш“, но Уолтър обикновено следваше графика доста съвестно.
Тя го погледна, сбърчи нос и каза:
— Гладен ли си, патенце?
Уолтър не реагира и Лаура беше разочарована. Би се радвала, ако може да го накара да се усмихне. Всъщност тя искаше той да се смее, да слага дундестите си ръчички около врата й, да се притиска в нея и да казва „мамо“, но знаеше, че той не може да направи нито едно от тези неща. Но можеше да се усмихва.
Тя сложи малкия си пръст на брадичката му и леко я потупа.
— Гу, гу, гу, гу — той винаги се усмихваше като му направиш това.
Но сега само примигваше.
— Надявам се, че не е болен — каза тя и погледна госпожа Елис тъжно.
Госпожа Елис остави списанието, което разглеждаше.
— Какво има, скъпа?
— Не знам. Уолтър просто лежи там.
— Горкото малко същество. Сигурно е уморен.
— Тогава не трябва ли да спи?
— Обстановката около него е нова. Сигурно се чуди какво става.
Тя се изправи, премина пътечката и се наведе над Лаура, за да погледне отблизо Уолтър.
— Чудиш се какво става, нали, малко сладко бебче? Точно така. Казваш си: „Къде е моето хубаво малко креватче и къде са ми всичките хубави малки картинки но тапетите?“
И тя издаде някакви пискливи звуци.
Уолтър беше отместил поглед от майка си и гледаше госпожа Елис намръщено.
Госпожа Елис се изправи изведнъж с болезнено изражение. Тя сложи ръка на главата си за момент и промърмори:
— Господи! Каква странна болка.
— Мислиш ли, че е гладен? — попита Лаура.
— За бога — отговори госпожа Елис, болката от лицето й беше изчезнала, — когато са гладни, ще ти дадат да разбереш това веднага. Нищо му няма. Отгледала съм три деца, скъпа. Разбирам ги тези неща.