— Започваме поред. Първо трябва да те снабдим с униформа и да те настаним в каюта. След това постъпваш на първото си дежурство.
— Мадам?
Ани вече е готова да припадне от умора. Тази сутрин е станала в шест, за да си събере багажа и да отиде навреме на гарата.
Старшата сестра я поглежда с унищожително негодувание.
— Мис Хебли, постъпваш при нас без никакъв опит. След броени дни ще бъдем на фронта, където ще започнем да приемаме нови пациенти. Имаш много да учиш, а не разполагаме с никакво време.
Мерик извиква една друга медицинска сестра, по-млада и миловидна.
— Първо я настани, после нека да се преоблече в униформа, както подобава, и след това да се върне при мен.
Младата медицинска сестра се казва Хейзъл — лондончанка, която жизнерадостно ѝ доверява, че нейният любим се сражава на континента, а самата тя вече е била на едно плаване с „Британик“. Хейзъл отвежда Ани първо при интенданта, за да си получи униформата, а сетне и до каютите за екипажа на долните палуби.
— Работата е тежка, но благородна — подхвърля Хейзъл през вратата, докато Ани се преоблича. — След като я опознаеш малко, старшата сестра Мерик не е толкова страшна, но все пак внимавай да не я разгневиш.
Ани си мисли, че не иска нищо друго, освен да полегне за малко на койката, за да си отдъхне от цялата блъсканица и шумотевица през този ден, но послушно поема след Хейзъл обратно към болничните отделения. През следващите няколко часа тя следва Хейзъл като сянка. Младата сестра показва на Ани къде държат медицинските материали, къде са одеялата за пациентите, на които им е студено, и водата за онези, които са жадни. Ранените очакват да ги разтоварят от кораба, нетърпеливи да го напуснат, но линейките не достигат. Мъжете отново и отново спират двете сестри, като настояват да бъдат освободени по-скоро.
— Трябва да изчакате служителя, който ще дойде със заповедта за освобождаването ви — казва Хейзъл на един мъж, който заплашва сам да слезе от кораба. — В армията всичко трябва да се прави както трябва. Иначе ще ви сметнат за дезертьор и ще ви издирват с полиция.
Ани бързо се ориентира, че най-важната ѝ задача е да ги слуша, когато искат да говорят. Отначало се смущава от вида им — за пръв път вижда толкова тежко ранени хора, а някои са гротескно обезобразени — с напълно липсващи крайници, с наполовина откъснато лице. Мъже, които се борят за всяка глътка въздух, след като дробовете им са били увредени от отровен газ, и такива, на които не им остава много живот и го знаят. Някои си говорят сами, тихо и несвързано — но тя е виждала сходни в „Морнингейт“, така че не я притесняват толкова. А след няколко часа, през които слуша мъжете, докато им сменя превръзките и оправя леглата им, носи им вода за пиене и отнася подлогите им, вече не изпитва толкова силен страх от тях. Открива, че работата ѝ носи изненадващо удовлетворение. Хубаво е да бъде от другата страна — да оказва помощ, вместо да има нужда от такава. Мъжете, с които се запознава, са обезсърчени и изплашени, несигурни за бъдещето си. Всички са ранени, а в повечето случаи завинаги ще останат инвалиди. Съдбата им изведнъж е поставена под въпрос. Дали някога ще бъдат в състояние да работят отново, или до края на живота си ще бъдат в тежест за своите близки? Дали любимите им ще продължават да ги обичат? Някои от мъжете ѝ разказват за семействата си у дома, а неколцина щастливци — за жените, които ги очакват. Иска ѝ се да каже на онези, потънали в тъга: Смяташ, че си изгубил всичко, но всъщност си извадил по-голям късмет, отколкото си мислиш. Нали си тук? На този прекрасен кораб? Пита се какво ли ще си кажат тези мъже, ако разберат, че едва преди няколко дни самата тя е била пациент като тях. Може би ще го сметнат за вдъхновяващо — но Ани се бои, че няма да е така. Бои се, че ще я съдят — и дори ще се страхуват от нея, както персоналът от „Морнингейт“.
Едва не се изповядва пред мъж с големи, тъжни очи. Той лежи на болничния нар и се взира право нагоре в тавана. Не е толкова млад, колкото мнозина от останалите пехотинци — може би е в началото на трийсетте. Не спира да разтрива бедрото си над мястото, където кракът му свършва.
— Какво ще работя, когато се прибера у дома? Не мога да бъда в тежест на моята Мейзи — казва той.
Ани знае, че трябва да замести жена му.
— Това е последното нещо, което си мисли тя в този момент — уверява го, докато му оправя възглавницата. — Тя ще е благодарна, че си жив и си се прибрал у дома при нея. Ще видиш.
Мъжът разтрива крака си.
— Ти не познаваш моята Мейзи.