— Но съм жена, нали? И знам как се чувства една жена, затова ти казвам — твоята не иска нищо друго, освен да се върнеш при нея.
Усеща в гърдите си позната глуха болка. Приисква ѝ се на целия широк свят да има поне един човек, който да изпитва същото към нея.
След четири часа в отделението Ани вече не е сигурна дали нямаше да последва нетърпеливия млад войник обратно по трапа към сушата, ако имаше тази възможност. Намира си един стол в ъгъла и сяда с гръб към множеството, притиснала стъклена чаша вода към челото си. Краката ѝ пулсират от болка; светът се върти около нея.
Ани вече се кани да се надигне обратно — убедена, че ще извика от болка, когато го стори — но Хейзъл я изпреварва, като дотичва при нея.
— Ела бързо, имаме нужда от теб в отделението — казва тя, като дърпа Ани за ръкава.
Ани забелязва нещо нередно още в мига, в който влизат в болничното отделение. По средата на морето от нарове се вдига някаква врява. Един мъж се мята и крещи под тежестта на санитаря, който се опитва да го удържи. Дори от другия край на помещението Ани вижда кръвта навсякъде. Цяло алено море. За миг ѝ прилошава и се олюлява.
Хейзъл леко я побутва напред.
— Иди да помогнеш на Джералд. Аз ще потърся някой доктор.
Едва когато стига до нара, Ани разбира какво е станало: той се е опитал да се самоубие. Разкъсал е превръзката на току-що ампутирания си крак и е отворил шевовете. Освен това сякаш е прерязал и гърлото си, с неравна назъбена линия, макар и да не може да си представи как е успял да го стори. Тя го гледа зашеметена, неспособна да помръдне. Джералд, санитарят, вече подгизнал от кръвта, го е затиснал върху матрака, но не може да стори нищо повече. Санитарят поглежда Ани над рамото на мъжа, с широко отворени очи.
— Какво стоиш там? Опитай се да спреш кръвотечението. Побързай!
От раните вече е изтекла страшно много кръв: всеки момент обезкървеният ще изгуби съзнание под тежестта на Джералд.
Кръвта цъфти през превръзките, като ги обагря в алено, с черно по краищата. Ани не е сигурна какво трябва да направи. За момент само се суети, преди да забележи дългите чорапи на мъжа, захвърлени на пода. Сетне се раздвижва, едва ли не без участието на мисълта: взима единия чорап и го стяга на бедрото му вместо турникет, като го завързва колкото може по-здраво. Увива другия около гърлото на мъжа — но не толкова стегнато, че да му пречи да диша. Разкъсва чаршафа от нара на ивици и ги навива на шията му като на мумия. Не успява да направи нищо повече, преди мъжът да се отпусне в несвяст, така че Джералд вече може да изтича до шкафовете с медицински материали и да донесе истински турникет и превръзки. Ани остава при изпадналия в безсъзнание, като се суети с импровизираните превръзки, докато Джералд се върне.
И едва тогава си дава сметка, че познава този пациент по лице. Говорила е с него само преди няколко часа. Това е мъжът с тъжните очи. Жена му се казва Мейзи. Преди войната е работил като майстор на покриви. Но как ще работи сега, само с един крак? Така няма да може да се катери нагоре-надолу по стълби. И какво друго ще прави? Вече е твърде възрастен, за да си търси друг занаят, поне така каза.
Хейзъл се връща, като води доктор. И двамата хвърлят поглед на окървавената униформа на Ани само за частица от секундата, преди да се спуснат към пациента и докторът да започне да дава нареждания на Хейзъл и санитаря, остро и отсечено като кучешки лай. Все едно е преживяла железопътна катастрофа. Изпълзяла е от развалините; нейният миг е отминал и сега не ѝ остава нищо друго, освен да отстъпи замаяна. Тя е виновна за всичко. Какво ли е пропуснала, когато говори с него по-рано? Каквото и да е било, трябваше да разбере, че този човек се кани да отнеме живота си. Трябваше да го усети — да почувства как волята му да живее го напуска като пролята кръв, като промяна в атмосферното налягане.
По някакво чудо в този момент Вайълет Джесъп я открива на пътеката между наровете, където се олюлява в нещо подобно на делириум.
— Не бива да стоиш тук, обляна в кръв — отбелязва тя.
Говори бодро и делово, точно както преди на „Титаник“ — все едно двете са работили рамо до рамо през цялото време от тогава насам, а не са били разделени от съдбата. Улавя Ани под ръка и тя, омаломощена и замаяна, не се опитва да се съпротивлява. Посредством метода на пробата и грешката — защото Ани не успява да си спомни пътя до каютата си, въпреки че разположението на палубите е същото както на „Титаник“ — накрая двете стигат до нея. Вайълет сяда на койката, докато Ани си изтърка ръцете и лицето и се преоблече със старата си рокля.