Лес запази самообладание и хладно погледна неголемия кафеникав куфар.
— Честно казано, според мен нямаше нужда да знаеш.
От тези думи го заболя повече, отколкото от удар в стомаха. Оставиха го без дъх.
— И какво? Щеше да вземеш парите и да избягаш от мен?
И защо да не го стори? Защо му беше Дей, с неговите морални задръжки и оплаквания, с непрестанните му въпроси и неудовлетворени нужди? Защото това беше истината, нали? Истината нямаше нищо общо с любовта, а с нуждата. Дей имаше нужда от Лес, а обратното просто не беше вярно.
— Не бъди такъв идиот. Просто щях да ти кажа, че съм ударил голяма печалба в казиното. Намерил съм някой богат стар глупак, който играе скандално зле на покер.
Дей вдигна ръце във въздуха, за да не го удуши.
— Лъжи и нищо друго — това си ти, Лесли Уилямс. Поне веднъж казвал ли си ми истината?
Лес се облегна назад в тясното пространство и неловко скръсти ръце на гърдите си.
— Не разбирам защо толкова цениш истината, Дей. Истината може да те убие. Не всеки е достатъчно силен да я понесе.
— Какво трябва да означава това? — настоя да узнае Дей.
Усещаше как връхчетата на ушите му пламват.
Лес въздъхна, преди да отговори:
— Не разбирам защо се ядосваш толкова. Нали се получи? Явно Марк Флечър се е справил със задачата си и никой не е разбрал.
Но когато протегна ръка към куфара, Дей го отдръпна.
— Не, Лес. Няма да задържиш тези пари. Прекалено е опасно.
— Да не си полудял?
— Не, ти си полудял. Какво си мислиш, че ще стане, когато Астор разбере, че парите му са изчезнали? Кой друг знае, че е държал тези пари в багажа си?
Лес се намръщи.
— Тревожиш се излишно. Нищо чудно жена му да е разказала за това на всекиго, с когото се е запознала. На мен ми каза веднага.
— Наистина ли си мислиш, че властите ще разпитват всичките ѝ приятели от висшето общество? Те нямат никакъв мотив да оберат някого от своите. Но виж, един беден боксьор…
Лес се навъси срещу него, но не каза нищо друго.
— Ще върна това — и не искам да чувам нито дума повече по този въпрос, разбираш ли? И край с налудничавите схеми, докато сме на борда на този кораб — рече Дей.
Лес се опита да грабне куфара от ръцете му, но Дей го отблъсна.
— Не ме предизвиквай, Лес.
Думите излязоха от устата му като басово ръмжене и той видя как по лицето на Лес пробяга страх. Това го изпълни с мимолетно удовлетворение.
— Не говориш сериозно, нали? Парите са в ръцете ни. Никой не подозира нищо и…
— Не, Лес. Няма как да знаем това. Някой може да е видял Флечър и в момента да говори с капитана. За пореден път ни изложи на опасност и за какво? Това не ни трябва…
Този път не беше готов да чуе възраженията на Лес, така че продължи:
— … и аз ще го върна на мястото му, преди някой да е разбрал, че липсва.
Очите на Лес се изцъклиха и лицето му почервеня, все едно някой го душеше.
— Не можеш да го направиш, Дей. Парите не са твои. Те са мои…
Смехът на Дей не закъсня.
— Чуваш ли се какво говориш? Не са и твои — и ти го знаеш. Искаш ли да ти го кажа, Лесли Уилямс? Да ти го кажа така, че да го разбереш? Ще го направя: или тези пари, или аз. Трябва да избереш веднага. Ако вземеш този куфар, пътищата ни се разделят.
Боеше се, че Лес ще избере парите, защото знаеше колко дълбоко беше заложено това у него. И за това си имаше сериозна причина: в живота и на двамата беше имало твърде многобройни случаи, когато бяха оставали без храна и отопление, и без никакви дрехи освен онези, които им даваха от църквата. Понасяха побой, за да се изхранват, и от всяка свършена работа в живота им някой като Астор беше спечелил далеч повече, отколкото те самите. Това действие почти не значеше кражба: беше по-скоро като усещане, че най-сетне бяха успели да си върнат част от онова, което светът им дължеше поначало. Но законът нямаше да погледне по този начин.
Лес дишаше тежко, а бузите му се издуваха толкова силно, че Дей се уплаши да не пробие дупка в тях, но накрая подаде месинговия ключ на Дей.
Дей беше почти сигурен, че е запомнил къде му беше казал, че се намира багажът на семейство Астор в просторното багажно отделение. Дори в кой пътнически сандък беше намерил парите. Дей имаше силна и точна памет, което му помагаше да изучава поведението на съперниците си на ринга. Едва сега му хрумна, че трябваше да накара самия Марк да върне парите, но кой знае дали в крайна сметка можеше да му се вярва. Не искаше да го подлага на подобно изкушение — не и след като горкият човек беше стигнал толкова далеч.