Накрая, след като дискретно разпита един измъчен стюард, той намери търсеното място. Поне все още беше рано през деня, така че в този край на палубата не се въртяха много хора. Беше на сутринта след бала и Дей се притесняваше, че някои от гостите на празненството ще изпратят стюарди до багажното отделение, за да върнат луксозните им одежди на място. Той ускори крачка.
В багажното отделение цареше безпорядък и вече нищо не отговаряше на описанието, което беше получил от Марк. Навсякъде бяха разхвърляни пътнически сандъци и куфари, струпани насред пътеките на големи несигурни купчини. Куфари и чанти бяха пръснати наоколо, сякаш оттук беше минало торнадо. Може би Лес имаше право; ако в края на пътуването се окажеше, че някой багаж липсва, нямаше да има никакъв начин да го открият. Всеки можеше да е влязъл тук, за да си вземе нещо от вещите на друг пътник. За пръв път, откакто беше говорил с Марк, Дей се почувства мъничко по-добре.
Вече се канеше да зареже куфара където му падне, и да се надява на най-доброто, когато забеляза къде беше багажът на семейство Астор. Тяхната част от багажното отделение беше още по-разхвърляна от останалите. Дали Марк го беше оставил така, или след него тук бяха идвали от прислугата, заети със задълженията си? В такъв случай може би някой от тях беше забелязал липсата на парите… По челото му изби пот. Как щеше да открие правилния сандък в този хаос? Сандъците си приличаха помежду си; как можеше да разбере в кой са били парите?
Дей се покатери по планината от багаж до стената в дъното, като отместваше куфарите от пътя си, за да стигне до голям пътнически сандък, който отговаряше на описанието на Марк: в бургундско червено, с месингови закопчалки. Беше отключен. Едва беше отворил капака и се беше заровил в съдържанието му, когато чу тихи гласове, които го доближаваха. Обзе го паника; умееше да мисли бързо на ринга — да мисли с тялото си — но в подобни ситуации умът му изключваше.
Докато се опитваше да натъпче куфара на Марк в сандъка, зад ъгъла се показа един мъж, като държеше газен фенер. Мъжът насочи светлината на фенера право към Дей.
— Ей… виж ти кой е тук. Онзи боксьор, казвам ти! Не мога да повярвам, че е той.
Лицето на мъжа грейна, когато го видя. Ако се съдеше по униформата му, беше стюард.
Ако имаше как, Дей щеше да му плати в брой, за да млъкне. Това беше най-лошият ден в живота му — и колкото по-малко хора разберяха за това, толкова по-добре.
Към тях скоро се присъединиха още двама, които не изглеждаха толкова радостни да видят Дей на това място. Най-възрастният остро го огледа от главата до петите.
— Какво правиш тук? Пасажерите не бива да влизат на това място.
— А ти дори не пътуваш в първа класа, ако не греша — рече последният. — И съм готов да се обзаложа на каквото поискаш, че не си от семейство Астор, така че какво правиш при техния багаж?
Дей нямаше какво да отговори на това и мъжете го поведоха към палубата със спасителните лодки и мостика, където според думите си щяха да намерят поне един дежурен офицер. На Дей не му хареса да го водят така през целия кораб, докато всички пасажери го гледат и си мислят, че е направил нещо нередно — или поне така изглежда.
— Нали ви казвам, че го намерих и го връщах на мястото му. Този куфар дори не е мой — рече той на старши помощник-капитана, Уилям Макмастър Мърдок, когато стигнаха на мостика.
Мърдок не изглеждаше впечатлен от възраженията на Дей. Беше застанал с ръце зад гърба и се поклащаше на пети. Бяха му взели куфара, но по него, за щастие, нямаше нищо — монограм с инициалите на собственика или забравена разписка за багаж — която да ги отведе до Марк Флечър. Поне тази част от цялата жалка операция се беше получила както трябва.
— Ако не знаеш нищо за него, как разбра, че трябва да го върнеш в багажа на семейство Астор? — попита го Мърдок.
Дей нямаше какво да отговори на това. Нямаше как да отвърне, че е направил логично предположение, защото никой друг на борда не би могъл да има толкова пари освен семейство Астор. На този кораб имаше толкова много милионери, че да го каже, щеше да граничи с кощунство. По време на разпита Дей вече беше разбрал, че Астор е оставил пари и в сейфа на кораба — но бяха толкова много, че мястото вътре не беше стигнало, и точно по тази причина се беше видял принуден да остави другите в багажното отделение.
— Къде намери куфара? — попита го Мърдок. — Даде ли ти го някой?
Търпението му явно беше на изчерпване, но колкото повече го притискаше, толкова повече се разбъркваха мислите на Дей. Не беше свикнал да го разпитват така. Животът му беше далеч по-просто устроен: някой замахваше да го удари и той го удряше в отговор.