— Намерих го до машинното отделение. Стори ми се, че разпознах куфара като част от багажа на семейство Астор. Опитвах се да го върна на мястото му — рече Дей, като се стараеше да говори спокойно.
— Ако си решил, че е собственост на семейство Астор, защо не го занесе в тяхната каюта?
Към Мърдок се беше присъединил още един офицер от екипажа на кораба — вторият помощник на капитана, Чарлс Лайтолър. Беше видимо нервен човек, който очевидно се опитваше да впечатли началника си. Мърдок обикаляше около тях двамата, като поглаждаше мустаците си.
— Не знам. Не… не исках да ги притеснявам.
Пред вратата изведнъж се чуха врява, тропот и рязко повишени гласове. Дей разпозна мелодичното уелско произношение на единия. Лес сигурно беше видял как го ескортираха през кораба или беше чул за това. Миг по-късно вратата се отвори със замах и Лес влетя вътре. Дрехите му бяха раздърпани, а косата — разрошена, все едно му се беше наложило да си пробие път с бой.
— Трябва да го освободите. Той не е виновен за нищо — рече Лес, като посочи Дей. — За всичко съм виновен аз. Аз го направих. Всичко е моя работа.
Мърдок и Лайтолър рязко се обърнаха към Лес. Дей знаеше какво си мислят двамата лондончани: естествено, че уелсецът беше причината за всички неприятности. Кражби. Побоища. Какво можеше да се очаква от провинциален боклук като него?
— Дей не е откраднал парите — той ги е връщал, за бога! Кога сте виждали крадец да връща онова, което е откраднал? Аз бях: аз откраднах парите.
Дей остана като зашеметен, докато Лес им разказваше всичко до последната подробност: как се беше промъквал в първокласните каюти — като не спомена нищо за Вайълет, разбира се — за да планира измамите си. Офицерите сигурно бяха чували пасажерите от първа класа да си говорят за някакъв човек, който им предсказва бъдещето — срещу солидни суми? А след това, продължи да разказва той, научил и за парите на Астор в багажното отделение, докато тършувал в каютата му. Дори каза, че е откраднал куфара от друг пасажер, за да подведе разследването, ако се стигне дотам. През цялото време избягваше да поглежда към Дей, а зачервените му очи бяха приковани в пода или се взираха умолително в лицата на офицерите. Където и да е, само да не поглежда към Дей — и Дей разбра каква беше причината за това. Лес щеше да се пречупи, ако си позволеше да го погледне.
— Не бива да обвинявате Дей за това. Той се опита да ме накара да постъпя така, както е редно. Той е истински светец. Добър човек. Твърде добър, за да бъде приятел с някой като мен.
През цялото време Дей не успя да каже нищо. Думите бяха заседнали на гърлото му. Не си беше представял, че ще стане свидетел как Лес прави нещо подобно. Беше го виждал да върши много нередни неща. Веднъж беше взел монетите от купичката на един сляп просяк, а друг път беше прибрал последния шилинг на един слабоумен, като го беше оставил да умира от глад на улицата. И няколко пъти ги бяха залавяли от местната полиция. Лес винаги съумяваше да ги измъкне с лукаво извинение, мигновено съчинено обещание, дребен подкуп или намек за това, че знае някаква тайна за сестрата на този или братовчедката на онзи. Там, откъдето идваха, беше различно — всеки познаваше всекиго. Човек трябваше да направи нещо наистина ужасно, за да го тикнат зад решетките.
Но тук бяха на борда на величествения кораб „Титаник“, а Лес доброволно се предаваше на непознати служители на реда. Кой знае какво щеше да бъде наказанието му? Дей се чувстваше така, все едно светът се беше обърнал с главата надолу и вече нищо нямаше никакъв смисъл. Не знаеше дали да изпитва благодарност, или ужас. Не можеше да остави Лес да поеме наказанието по този начин. Но в последното също нямаше смисъл — нали все пак Лесли беше виновен за всичко? И все пак…
Корабът се разлюля от неочаквана вълна и Дей се изтръгна от мислите си.
— Цялата история вони — заяви Лайтолър на Мърдок, докато старши помощник-капитанът поглаждаше брадичката си. — Според мен трябва да заключим и двамата, докато не ги предадем на властите в Ню Йорк.
Лес нададе вой:
— Това ще бъде огромна несправедливост! Дейвид Боуен е невинен. Не бива да заключвате невинен човек. Попитайте всекиго на този кораб. Още на първия ден спаси едно дете да не падне зад борда! Този човек е герой. Не можете да го заключите!
Офицерите бързо се посъветваха помежду си. На Дей не му хареса как звучаха гласовете им — разгневени и ръмжащи, като оси в разбунено гнездо. В крайна сметка Мърдок повика мъжете, които чакаха навън пред вратата, и посочи към Лес: