— Отведете този човек и го заключете при веригата на котвата.
Сетне се обърна към него, преди да продължи.
— На този кораб няма арест — не си представяхме, че ще имаме нужда от такъв — рече презрително той. — Ще те държим затворен при веригата на котвата, докато не намерим по-подходящо място за теб. Ще се свържем с властите в Ню Йорк по телеграфа и ще ги уведомим какво се е случило. Когато пристигнем, те ще се погрижат за теб.
— Не можете да… — понечи да каже Дей, но никой не му обърна внимание.
Той се хвърли след един от членовете на екипажа, но мъжът така го изгледа, когато го сграбчи за ръката, че Дей веднага я пусна. Знаеше какво ще стане, ако не се овладееше и избухнеше. Щяха да затворят и него. И тогава вече наистина нямаше да им остане никаква надежда. При все това трябваше да употреби цялата сила на волята си, за да не изтръгне вратата от пантите в гнева си, докато гледаше как мъжете от екипажа влачат Лес за раменете — все едно можеше да се опита да избяга, все едно имаше къде да отиде, докато беше в плен на този кораб — и го отвеждат, преди Дей дори да успее да се сбогува с него.
Трийсет и девета глава
Ани стоеше пред каютата на семейство Флечър. В коридора на първа класа беше тихо. Но не съвсем — един друг стюард мина покрай нея, като леко залиташе от движението на кораба. Докато се разминаваха, стюардът ѝ кимна за поздрав.
Ани го изчака да се отдалечи достатъчно, за да не може да я чуе, преди да почука на вратата.
Отговор нямаше. Отвътре не се чуваше нито звук.
Тя използва служебния си ключ, за да си отвори. От другата стая не се чуваше нито тиха реч, нито пискливият смях на Ондин. Каютата беше притихнала като гробница, а единственото движение беше на прашинките във въздуха. Всички бяха навън — включително и Марк.
Тя щеше да го изчака. Трябваше да говори с него.
Зае се да крачи между двете помещения, като през цялото време се ослушваше да чуе стъпките на Марк пред вратата. Времето сякаш беше пълзяло през целия ден. Струваше ѝ се, че е приключвала с всяко задължение за броени минути, така че после трябваше да измисли нещо друго, с което да си запълва времето. В главата ѝ не спираше да се върти сцената от тази сутрин. Керълайн, която връхлетя срещу нея от сумрака като призрак. Керълайн, която я обвини в кражба и се опита да убеди Марк в това, че Ани е виновна за всички неприятни премеждия на кораба.
Трябваше да се опита да го накара да разбере, че вината не е нейна. Съпругата му беше подела отмъщение срещу нея. Всеки, който погледнеше Керълайн, би трябвало да види, че тя има проблем. Марк трябваше да се изправи срещу истината и да проумее какво се случва. Трябваше да разбере, че може да има доверие на Ани. Трябваше да види, че Ондин може би не беше в безопасност.
Беше влизала поне дузина пъти в тази каюта, за да носи млякото на Ондин, но сега си даде сметка, че никога не бе имала възможност да я разгледа както трябва. Бавно се завъртя, а погледът ѝ кацна като скреж по всички притежания на семейство Флечър. Шапки. Шалове. Книги. Един слънчобран. Бебешките вещи на Ондин — люлката и купчините бебешки дрешки, стъклени шишета и гумени биберони. Всичко това можеше да бъде мое. Мисълта изникна съвсем естествено в главата ѝ. Ако бях омъжена за Марк, това щеше да бъде моята каюта. Моите неща. Моето бебе.
Моят живот.
Беше глупава, невъзможна фантазия, но точно в този миг, когато беше сама с всичките му притежания, не изглеждаше чак толкова непостижима.
Бижутата на Керълайн бяха разпръснати по тоалетката. След като току-що беше обвинена в кражба, инстинктивното желание на Ани беше да стои далеч от тях — но сетне погледът ѝ се спря на медальон, семпло изработен от сребро. Ръката ѝ естествено посегна към него, все едно беше неин. Отвори го и видя вътре малки фотографии на две жени: Керълайн и още една, която не познаваше. Тя беше толкова красива, че снимката все едно беше изрязана от реклама за сапун или парфюм, но Керълайн Флечър не беше жена, която да си пази хубави снимки от списанията. Ани внимателно измъкна фотографията от рамката в медальона и я обърна. На задната страна не беше написано нищо.
Тя отвори гардероба и разгледа саката и панталоните на закачалките им. Не разпозна имената по етикетите — несъмнено бяха на лондонски шивачи — но забеляза, че дрехите не са от най-добро качество, а много от тях носеха следи от износване. Бяха кърпени, с разхлабени копчета. Същото беше и с обувките му. Няколко чифта бяха с подметки, подменени при обущар. Имаше само един нов костюм — онзи, който Марк беше носил в деня на отплаването. От друга страна, повечето дрехи на Керълайн изглеждаха нови, бяха далеч повече, отколкото тези на нейния съпруг, и с много добро качество. Ани си спомни какво ѝ беше казал Марк на панорамната палуба първия път, когато наистина бяха разговаряли помежду си. За това, че той не се чувства на мястото си, че това не са „неговите хора“. Това беше първият признак — първият намек за това, че той не се чувстваше щастлив. За копнежа по нещо друго, който го измъчваше.