И тя изведнъж разбра: защото бягаха от нещо.
Може би Керълайн Флечър беше причината за всички лоши неща, които се случваха на този кораб. За една вечер тя се беше променила от мила и сърдечна жена в студена и дистанцирана непозната. И признанието на Марк за това, че се бои жена му да не е виновна за нещо — но за какво? Дали Керълайн някак си не беше примамила онова момче от прислугата с блестящата си брошка, а сетне…? Ани не знаеше дали е така, но не можеше да изключи подобна възможност. Може би Керълайн беше омагьосала и Марк, за да го открадне от Лилиан.
Не можеше да се сети за никакво друго обяснение.
Ани трепереше, докато тичаше по коридора, а стюардите, с които се разминаваше, ѝ хвърляха зачудени погледи през рамо. Тя не им обръщаше внимание. Чувстваше се трескава и замаяна. Всичко това беше твърде ужасно. Дали Марк изобщо знаеше?
Трябваше да открият тази Лилиан или нейните роднини — да открият някого, когото и да е — за да ги уведомят, че бебето е на сигурно място и ще им я върнат колкото може по-скоро. Още в мига, в който си го помисли, от дъното на съзнанието ѝ се надигна втора, по-мрачна и по-ужасна мисъл, която се беше спотайвала там досега.
Нито една жена не беше способна да изостави бебето си по собствената си воля. Ани се чувстваше ужасяващо, вледеняващо до мозъка на костите си сигурна в това — по-сигурна, отколкото се беше чувствала за каквото и да било през живота си. Жената от онази фотография, жената с поглед от стомана и огън, нямаше да предаде бебето си на друга, без да окаже съпротива. Ани не се съмняваше в това — нещо повече, беше сигурна, че онази жена би сторила всичко по силите си, за да задържи Ондин при себе си. Щеше да използва и последната си останала капчица сила, за да не я пусне.
Трябваше да отиде в свързочното отделение и да накара радистите да изпратят телеграма до лондонската полиция. И да се подготви за мисълта, че оттам можеха да отговорят, че Лилиан Нотинг, истинската законна майка, вече не е сред живите. И в действителност — беше станала жертва на убийство.
Ани се втурна към свързочното отделение на най-горната палуба. Тичаше покрай пасажери, които си мърмореха под нос по адрес на това безразсъдно момиче. Покрай стюарди и хора от екипажа, които я поглеждаха озадачено. Когато някой се опитваше да я спре, тя го заобикаляше тичешком. Нямаше време за обяснения.
Когато най-сетне се озова на палубата със спасителните лодки, спря на върха на стълбището, задъхана. Беше тичала по целия път, за да не ѝ остане време да мисли какво точно прави, но сега не можеше да си поеме дъх. Преви се одве, като едва не пъхна глава между коленете си, и задавено напълни дробовете си с въздух.
Никога не се беше качвала толкова близо до мостика. Знаеше, че тук са офицерите от екипажа, тук се занимават с навигацията и тук се взимат всички важни решения. Но беше виждала капитана само отдалеч и не беше сигурна, че ще разпознае някого от офицерите на кораба, ако не бяха в униформените си куртки с двойни ревери и осем медни копчета. Мистър Латимър, старши стюардът, ги беше предупредил да стоят настрана от тях. Нямате никаква причина да ходите на палубата със спасителните лодки, по-напред от голямото стълбище — така им беше казал веднъж на едно събрание на стюардите. — И ако разбера, че сте ходили там, по-добре да имате адски добро оправдание за това.
Дали нейната догадка беше достатъчно добро оправдание? Ани съвсем не беше сигурна. Но на карта беше заложено бъдещето на едно бебе. В сърцето си знаеше, че не бива да се отказва. Главата ѝ се въртеше от напрежение. Едва ли не усещаше гнева на Лилиан, отчаянието и копнежа ѝ от другия край на морето, от гроба.
Освен това трябваше да постъпи така, както е редно — сега повече от всякога.
Господ обича добрите момичета, Ани.
Никой друг не влизаше в свързочното отделение — тясно помещение с размерите на килер, разположено зад първия комин. Телеграфистите забързано влизаха и излизаха от него, за да отнасят съобщения до пасажерите. Казваха, че работата им е трудна — да се вслушват в чудновати точки и тирета и да ги записват до едно. Беше чувала, че двамата телеграфисти преживяват само на черно кафе и цигари и са докачливи и изнервени като наркомани. Когато спря пред вратата в сумрачния коридор, едва различи отвътре спорадично, остро пращене. Все едно я налазиха безброй бълхи.