Ани открехна вратата.
— Ехо?
В помещението беше много тъмно — светеше само една гола крушка над масата по средата. Цареше безпорядък, все едно през свързочното отделение беше преминало торнадо: цяла лавица книги беше съборена на една страна; навсякъде бяха натрупани листове хартия, наглед съвсем безредно; чаши и чинийки бяха оставени по три една в друга, като подредени на игра. Ани разпозна дежурния — казваше се Джак Филипс и беше старшият телеграфист. Сърцето ѝ се сви, защото щеше да предпочете да разговаря с Харолд Брайд, младшия му помощник. Не че Филипс беше толкова стар — всъщност беше едва на двайсет и пет години — но беше напрегнат и труден човек и напрягаше всички около себе си.
Той едва вдигна очи от работата си.
— Какво правиш тук?
Ани застина на място.
— Коя си ти? — продължи той.
Вече я гледаше втренчено. Щеше да запомни лицето ѝ.
— Не бива да влизаш тук.
— Трябва да изпратиш една телеграма. Много е важно.
Той махна към купчините листове около себе си.
— Просто я остави там. Ще трябва да си изчакаш реда. Вчера машината не работеше и се натрупаха ужасно много неизпратени съобщения. Ще речеш, че тези хора никога не са изпращали телеграма на приятелите си, но не — трябва да го направят от „Титаник“. Едва сега влизаме в обхват на станцията на Кейп Рейс и имам съвсем ограничено време, през което трябва да ги изпратя всичките. Затова изчезвай оттук, така че да мога да си свърша работата.
— Сигурна съм, че нито една от тези телеграми не е толкова важна като тази.
Ала в мига, в който произнесе тези думи, тя чу някакво едва доловимо скърцане — скръц, скръц, все едно мишчица драскаше с лапките си по купчината телеграми. Настоятелният шум привлече вниманието ѝ. Погледни насам. Почувства се длъжна да прегледа най-горните листове.
Забелязахме лед…
А сетне поредица от цифри, които не ѝ говореха нищо, но накараха сърцето ѝ да забие учестено. Вероятно бяха географски координати.
Кораб „Калифорния“ спрян от ледено поле…
Нали предишния ден беше чула двама пасажери да си говорят за леда? Бяха побелели мъже, които се прибираха от панорамната палуба. Единият беше рекъл: Единствената реална опасност за толкова голям кораб е ледът. А другият беше отвърнал: Ледът и германците — колкото едното, толкова и другото.
— Това са получените съобщения, нали? Не трябваше ли да ги занесеш на мостика?
Ръцете я сърбяха да ги вземе — Погледни насам, важно е — но в мига, в който го направи, това усещане изчезна.
— Не ме ли чу? Не пипай. Това е поверителна информация.
Мъжът махна с ръка срещу нея.
— Да не искаш да ми кажеш как да си върша работата? Вече ти обясних: имаме съвсем малко време, през което ще бъдем в обхват на станцията на Кейп Рейс, и трябва да изпратя всички тези телеграми, преди да е свършило. Брайд ще занесе тези съобщения на капитана, преди да постъпи на смяна.
Не, не, не. Ани се отдръпна назад с лека стъпка, така че Филипс да не може да я достигне, като продължаваше да стиска съобщенията. Към скърцането, което чуваше, се присъедини и жужене в главата ѝ — настоятелно като алармен звънец. Опасност, опасност. Някой трябва да обърне внимание на това. Ани, те се нуждаят от теб. Всички тези невинни хора на кораба се нуждаят от теб. Значи затова вниманието ѝ беше привлечено от докладите за метеорологичната обстановка — при обичайни обстоятелства никога нямаше да ги погледне.
Защото отговорността да ги спаси, беше нейна. Тя забрави за момент първоначалната си мисия.
— И кога ще стане това?
— Мълчи сега. Бездруго едва чувам сигнала от Кейп Рейс… Ей, къде отиваш с тях? Нали ти казах, че…
— Но, но… те са важни. Тук пише, че има лед! Чух, че това е голяма опасност по време на това плаване…
Листовете се изплъзнаха от ръцете ѝ, за да се посипят като вихрушка на пода.
— Не бива да ги загърбваш така…
Трябваше да го накара да проумее — да разбере онова, което тя вече знаеше.
— Но не забравяй и за моето съобщение — то също е важно. Изчезнало е едно бебе. Всъщност искам да кажа, че е отвлечено едно бебе.
Говореше все по-високо и не успяваше да се контролира.
— Какви ги говориш? — изсумтя той. — Отвлечени бебета…
— Не, просто не мога да го обясня както трябва. Но въпросът е много спешен, от лично естество. Има една жена… Не усещаш ли?
Ани вече усещаше страха и гнева на Лилиан, и нуждата ѝ, които я обгръщаха от всички страни, като се протягаха над вълните.