— Успокой се, мис. Трябва да се успокоиш.
— Не, не разбираш ли? Аз чувам гласа ѝ. Искам да кажа, че видях лицето ѝ, просто го видях с очите си, и това не е редно, не разбираш ли?
— По никакъв начин не мога да разбера какви ги говориш, но още веднъж ще те помоля да излезеш оттук, иначе ще повикам някого да…
— Но…
Ани се хвърли на пода, като посегна да събере съобщенията за леда. Единствената реална опасност е от леда. Даваше си сметка, че думите ѝ звучат несвързано дори докато излизаха от устата ѝ. Но това не беше всичко — напрежението беше събудило нов страх у нея. Един глас, който я плашеше, но ѝ звучеше познато.
Знаеш какво искам.
Знаеш от какво се нуждая.
Ани погледна през илюминатора и видя панорамната палуба на офицерите — откритата палуба, от която наблюдаваха морето, а понякога просто излизаха на чист въздух. Беше пуста. Ако успееше да стигне до нея, щеше да може да продължи до капитанския мостик. Така щеше да има най-голям шанс да успее да занесе тези съобщения на капитан Смит.
Да, да, да. Сред разбитите ѝ нерви се надигна плаха увереност. Точно това трябваше да направи: да занесе съобщенията на капитана и да го накара да проумее, че плават право към опасността. Той щеше да разбере истината. И по този начин тя щеше да е спасила всички от смъртна опасност, и тогава нямаше да имат друг избор, освен да я чуят за Керълайн Флечър.
— Много съжалявам — прошепна тя. — Сигурно съм се отнесла.
Тя се престори, че полека излиза назад, докато Филипс с отвращение поклати глава и се върна към задачата си да шифрова изходящи съобщения. Ала когато потъна в тази работа, Ани притисна към гърдите си купчината важна информация, стрелна се покрай него и изхвърча навън още преди да е успял да се изправи от мястото си.
Вятърът, който шибаше откритата палуба, я посрещна с всичка сила право в лицето. Беше толкова студено, че едва не се парализира. Униформата ѝ не осигуряваше никаква защита. Въздухът беше толкова смразяващ, че не ѝ беше никак трудно да повярва как мастиленочерните води под тях са сковани от лед. Бяха им казали — бяха ги предупредили — за особената опасност от леда по време на това плаване. Какво му ставаше на този Филипс? Защо не беше приел това предупреждение по-сериозно, а беше решил, че е по-важно да изпраща телеграми по поръчка на глупавите богаташи? Хора, които настояваха за дреболии и нямаха никаква представа за опасността. Капитанът веднага трябваше да види тези съобщения. Бездруго вече бяха изгубили твърде много време…
Нещо я блъсна отстрани с такава сила, че я събори на палубата. Главата ѝ се удари в студените влажни дъски, силно и неочаквано.
Белите квадратчета се измъкнаха от ръцете ѝ, а сетне затанцуваха нагоре по вятъра, така че не можеше да ги достигне. Съобщенията. Те се понесоха във въздуха, литнаха над парапета и се отдалечиха над водата, като се въртяха и усукваха от вихрушката. Изглеждаха все по-малки и по-малки, докато не се превърнаха в бели точици в мрака, а шумът от плющенето им във въздуха не беше удавен от тътена на океана. И накрая изчезнаха съвсем.
Предупрежденията, които съдържаха точното местонахождение на леда, бяха изгубени.
— Хванах я, мистър Филипс.
Една ръка я дръпна, за да се изправи на крака, все едно беше заек, хванат в зеленчуковата градина. Харолд Брайд се ухили, след като я беше повалил. Той беше хрътката, уловила заека.
Тя се отдръпна.
— Пусни ме! Не виждаш ли какво направи? Съобщенията…
— Поначало не ти беше работа да се занимаваш с тях.
— Те бяха предупреждения! Пред нас има лед…
— Това само показва, че нищо не разбираш.
Брайд се изпъчи, щастлив от възможността да се покаже пред представителка на нежния пол.
— Този кораб няма защо да се бои от малко лед. Корабът не може да бъде потопен, не си ли чувала?
— Сега вече загази — рече Филипс, когато Брайд насила вкара Ани в свързочното отделение.
Помещението беше твърде тясно, за да побере трима души едновременно, и двамата мъже бяха притиснати о нея. Усещаше, че се наслаждават на неудобството ѝ. Дребни удоволствия за дребни души като техните.
— Повиках да доведат мистър Латимър — добави той.
Старши стюардът Латимър беше едър като мечка и едва се побираше в униформата си на транспортната компания „Уайт Стар“. Ани го беше виждала да се ядосва — беше виждала как се смълчаваше и погледът му се вледеняваше като предвестник за ужасяващи последствия. Стомахът ѝ се сви, макар и да знаеше, че Андрю Латимър не можеше да ѝ стори нищо по-лошо от онова, което вече сама си беше причинила веднъж.