— Какво те прихвана, за да откраднеш тези телеграми?!
В свързочното отделение вече бяха четирима, а Латимър се извисяваше над Ани. Вътре стана толкова горещо и задушно, че тя се побоя да не припадне.
— Женска истерия — заяви Брайд с увереност, която надхвърляше възрастта му. — И друг път съм виждал да се случва. Понякога жените развиват корабна треска. Някои от тях просто не са устроени за плаване.
— Не, аз…
Но мъжете не я слушаха.
— Знаех си, че нещо не е наред с тази — още от минутата, в която се качи на борда.
Латимър говореше така, все едно Ани не стоеше до него. Той повдигна фуражката си, за да избърше челото си; Ани видя как потта му потече надолу по лицето.
Сетне я стисна за ръката над лакътя — точно както беше направил Брайд. Като дете толкова много я бяха хващали и дърпали по този начин, че усещането беше за необичайно притъпяване на сетивата. Когато към един човек се отнасяха като към неодушевен предмет или диво животно, понякога най-лесният път за бягство беше да изключи съзнанието си. Беше друг вариант на играта на изчезваница — все едно не я докосваха наистина.
— Ще останеш затворена — каза той, — докато не говоря с капитана, така че той да реши какво да прави с теб.
Ани си помисли, че това означава да остане затворена в собствената си каюта, която делеше с Вайълет, и послушно го последва — но не. Той я отведе в друго помещение, тясно като килер за метли — и без легло, а само с един хамак, окачен на кука на стената. В него нямаше електрическа лампа или свещ, а тъй като се намираше във вътрешността на кораба, нямаше и светлина отвън. Ани с несигурен глас му каза, че се бои от тъмнината, и го попита дали не може да остане в собствената си каюта — като обещае да не излиза, докато не ѝ разрешат — но той изобщо не реагира, все едно от устата ѝ не беше излязла нито дума.
Може би играта на изчезваница се беше получила прекалено добре.
Тя седна на пода, прибрала колене до гърдите си. В каютата беше студено, макар сигурно да беше близо до машинното отделение. Дали Брайд имаше право? Дали беше истеричка? И какво точно означаваше това — женска истерия? С какво беше различна от поведението на мъжете, когато се ядосваха, крещяха и тропаха с крак, и удряха разни неща, както правеше баща ѝ в най-лошите си моменти? Може би Ани приличаше повече на баща си, отколкото ѝ се искаше. Опита се да си спомни какво точно се беше случило на откритата палуба на офицерите. Тя не правеше такива неща, никога. Беше тиха, кротка още от малка. Какво я беше прихванало, за да грабне онези телеграми и да избяга на офицерската палуба? Когато си го представяше, все едно гледаше някакво друго момиче. Може би наистина беше започнала да полудява.
Мислите ѝ се въртяха около поредицата от събития и онова, което беше научила от тях. Все още имаше толкова много неща, които не разбираше. Тормозеше я онази свръхестествена бележка, подобна на някакво трескаво предупреждение — Знаеш коя съм. Стед беше дал вяра на идеята, че това може да е шега… но може и да е дух.
О, Господи.
Трепереше толкова силно, че почти не можеше да разсъждава. По лицето ѝ неконтролируемо се стичаха сълзи. Парчетата от мозайката се разместваха в главата ѝ, докато не попаднаха по местата си. Вече си мислеше, че разбира какво точно се случва.
Керълайн беше откраднала бебето на Лилиан…
А Лилиан Нотинг беше мъртва.
Лилиан беше духът. Духът, разтърсил масата и угасил свещите на спиритическия сеанс на Стед. Духът, който беше отговорен за бележката под нейната врата, а може би и за пристъпите.
Лилиан. Обзета от гняв. И отчаяние.
Ани не знаеше колко дълго беше останала в тъмната стая, свита на кълбо, смълчана и сама. Беше започнала да се чувства като жива погребана и се смути от откритието, че донякъде нямаше нищо против. Не беше погребана в земята, а в морето — като Теди. Беше увита във воал и се носеше в дълбините, в безтегловност. В мир. За пръв път от много време насам знаеше точно къде отива — накъде води това пътешествие, изпълнено с толкова болка и самота. Знаеше коя е крайната му цел.
Ала когато се събуди, все още беше в тази стая. Мъките от последните няколко дни не бяха свършили. Мистерията предстоеше да бъде разкрита, а духът — прогонен от обсебеното тяло. Трябваше да намери начин да се измъкне оттук и да съобщи на Стед, че е разгадала всичко. Някой беше обсебен от духа на Лилиан; и който и да беше, извършваше ужасни злини на борда на този кораб, все в името на това да си върне Ондин. Но как може да си го вземе, ако вече е мъртва?