— Ужасно съжалявам, че ти се наложи да преживееш това толкова скоро — отбелязва Вайълет, докато пуска гъстата ѝ коса да падне свободно, все едно по този начин може да я отърси от тегобите на този ден.
Сетне взима четка за коса и се заема да реши Ани. Тя седи на столчето като ученичка. Усеща се вцепенена.
— Иска ми се да можех да ти кажа, че невинаги е така, но истината е, че понякога е брутално. Докторите казват, че никога не са виждали по-тежки рани, получени на бойното поле. Направо ти се къса сърцето, като гледаш какво се случва с горките хора.
— Аз говорих с него едва преди час.
— Не бива да се обвиняваш — казва Вайълет, като се заема да прибере отново гъстата коса на Ани. — Ако някой носи вина, това е старшата сестра Мерик. Не биваше да те насилва толкова още първия ти ден. Ще те заведа да хапнеш — изобщо яла ли си нещо днес? — и после право в леглото.
След вечеря Вайълет отива на дежурство, а Ани излиза да се разходи на палубата, за да подиша чист въздух, преди да си легне. Взира се във водата, в непрестанното надигане и спускане на вълните. Обръща лице срещу вятъра и си спомня какво е да бъдеш в открито море. Да се движиш, непрестанно, все напред към нещо невидимо — към отсрещния бряг или към мисълта за него.
— Я виж ти на кого попаднах! Е, кажи ми, как беше първият ти ден?
На парапета до нея изведнъж е изникнал Чарли Епинг, пъхнал между устните си ръчно свита цигара. Вятърът повлича дима от нея към лицето на Ани.
— Ами… прекалено тежко — отвръща тя, като избягва погледа му.
— В началото винаги е трудно. Но ще стане по-добре.
Той отново дръпва от цигарата си.
— Ти си кораво момиче, ще го преживееш. Питаш ме откъде знам? Знам, защото си оцеляла на „Титаник“. Ще ми разкажеш ли как беше там? Вайълет не обича да говори за това.
— Няма ли да ти е страшно?
Над главите им полита струйка дим.
— Ами не. Нали си оцеляла — значи, ако нещо се случи с този кораб, ние също ще оцелеем.
Какво си спомня Ани от времето, прекарано на „Титаник“? Трябва само да затвори очи, за да възкръсне в съзнанието ѝ всичко. Коридорите, бъркотията и шумът. Страховете, шепотът и тайните. Скритото желание. Вълните, които се разбиваха в корпуса на кораба — толкова далеч под палубата, че пяната им приличаше на игра на светлината, а не на смъртоносния мраз, който носеше в действителност. Падането. Писъците. Тъмнината на нощта и безполезното полюшване на малките сигнални ракети, преди да угаснат една по една.
Ани избира безопасен спомен, който няма да го изплаши.
— Спомням си най-вече колко беше студена водата.
Тя неволно разтрива ръцете си над лактите, все едно така може да прогони призрачната сянка на онзи студ от тях.
— Вайълет ми разказа, че си скочила във водата, за да спасиш едно бебе.
Ани усеща глух удар в основата на тила си, като от дървен чук по камбана.
— Да… Точно така. Наистина го направих.
Как е могла да забрави това?
— Значи си истинска героиня, мис Хебли — казва през смях той.
Ала споменът я оставя с усещането за студ и празнота — изобщо не се чувства така, сякаш е извършила геройство. И не си спомня нищо от онова, което се е случило после.
Отново поглежда през парапета, надолу към вълните, които се разбиват в борда на кораба. Тъмна, зелено-сива вода и бели пенести хребети. Вятърът измъква на свобода няколко кичура от косата ѝ, за да ги запрати в очите ѝ… и тя отново се усеща във водата, обгърната от нея, подчинена на властта ѝ, призована от сила, която не познава, но в същото време я чувства безкрайно близка. От глас, който я вика у дома.
1912
Четвърта глава
10 април 1912 година
Саутхемптън, Англия
Ани погледна миниатюрния джобен часовник, закачен на престилката ѝ. Видяното я накара да ахне. Вече беше 8:38 часът сутринта. Пасажерите щяха да започнат да се качват на борда в 10 часа. Капитан Едуард Джон Смит беше показал съвсем ясно, че всички ще спазват неговото разписание.
Докато отмяташе кичур коса назад, върховете на пръстите ѝ закачиха верижката, която винаги носеше на шията си — с тънко златно разпятие. Явно се беше измъкнала изпод яката на блузата ѝ. Ани бързо я прибра обратно. Католиците от екипажа бяха предупредени да не демонстрират религиозните си символи по време на пътуването: никакви броеници, медальони на светци или разпятия. Но допирът на хладния метал до кожата ѝ вдъхваше успокоение на Ани.
Тя отново се зае да прибере последните салфетки за хранене — от бяла дамаска, фина като лебедов пух. Имаше време, когато ехото в необятната трапезария я караше да потръпва, но вече беше свикнала с пустотата в гигантския кораб. А той наистина изглеждаше пуст, дори с почти деветстотин души екипаж на борда. Не можеше да си представи в какво ще се превърне, когато към тях се присъединят хилядите пасажери.