Не биваше да изпада в паника. Трябваше да се овладее. Да запази контрол. Дори да успееше да се измъкне скоро оттук, никой нямаше да я вземе на сериозно, ако я мислеха за луда. Трябваше да се държи прилично, да се успокои, да разсъждава.
Тя посегна в джоба на престилката си и по силата на новия си навик извади брошката оттам. Погали я с върховете на пръстите си. Беше я поглеждала толкова често, че беше запомнила изработката ѝ, извивките и шарките по метала. Вече почти я имаше за свое притежание. От нея ѝ ставаше по-добре, сякаш не беше толкова сама, толкова изгубена, толкова уловена в капан.
Пръстите ѝ неволно напипаха закопчалката.
Закопчалка?
Не знаеше, че има закопчалка.
И все пак…
Златното сърце се отвори с приятно тихо щракване. Брошката беше миниатюрна кутийка за енфие.
И беше пълна с нещо — или преди е била.
Ани вдъхна миризмата на прахчето. Разбра какво е: „лекарството“ на Керълайн, от което си позволяваше, когато си мислеше, че никой не я вижда. А след това беше по-уверена и по-спокойна.
Не беше останало много — само един тънък слой плътен прашец. Ани облиза върха на пръста си и го прокара по ръба. Усещаше как сухото прахче поглъща влагата от кожата ѝ. Преди да се замисли, Ани пъхна пръст в устата си и изсмука праха от него.
Нищо.
Почука с нокът по тънкия слой прашец, за да отчупи едно парченце, не по-голямо от тресчица. Сетне го глътна.
Нищо.
Разчопли останалото, така че се образуваха още четири мънички парченца. На вкус бяха горчиви като сода бикарбонат.
Разтопиха се на езика ѝ, вече подобни на мънички ледени висулки.
Лед.
Ледът, който се носеше по водата, спотаен в очакване на кораба.
Детето, което се носеше по водата. Посиняло като труп.
Ондин.
Вече се сещаше, че познава това име. Ондин беше името на една русалка в една от приказките на баба ѝ. Всъщност не беше приказка, а предание, нали така? Ани не биваше да знае преданията. Както и романите, и вълшебните приказки, те също бяха изпълнени с грях.
Господ обича добрите момичета, Ани.
Беше готова да се разридае. Трябваше да стори нещо, но какво можеше да направи, докато беше заключена в тази ледена клетка на дъното на кораба? Докато сама замръзваше тук като спяща принцеса от вълшебна приказка, заключена в ковчега си, обречена навеки да се взира от него в света навън?
В очакване на своя принц. В очакване да бъде освободена.
Всъщност защо беше затворена тук? Тя се пипна по челото, все едно докосването можеше да събуди някакъв спомен. Да, сега си спомняше, че беше заради съобщенията, да. Заради леда. Не, заради Лилиан.
Не, заради Керълайн и тази брошка. Тази празна брошка, която преди беше съдържала много силно лекарство. И е била в ръцете на момчето от прислугата на семейство Астор, когато беше получило пристъп.
Вече виждаше истината: момчето не беше убито от Керълайн, нито от някой зъл, пресметлив дух. Самата брошка го беше убила. Или онова, скрито в нея.
Ани вече схващаше ясно какво се беше случило. Сведе очи към брошката в ръката си, все едно беше съскаща кобра, готова да я ухапе.
Значи Керълайн наистина беше отговорна за това, че Ондин чезнеше. Керълайн я разболяваше. Нарочно. Брошката съскаше своята истина. Керълайн беше тровила детето си през цялото време, под носа на всички.
Но Керълайн искаше да има Ондин. Защо си беше дала толкова труд да направи Ондин нейна, само за да се опитва да я убие?
Недалеч от Балинтой живееше рибарска жена, която беше заловена да трови собствените си деца с арсеник. Тя твърдеше, че го е правила, за да прогони от тях злите духове и да спаси душите им, но собствената ѝ сестра свидетелства, че на виновницата ѝ е дотегнало да ги отглежда сама, докато мъжът ѝ е в морето и я оставя на нещастието ѝ. Каза, че майчинството понякога само по себе си е като гроб. И няма друг начин да се измъкнеш от него, освен по единия ужасяващ път или по другия — или със смъртта на децата, или на майката.
А и баба Ейслинг беше разказвала на внучката си за жена, тормозила своите деца заради съчувствието, което беше получавала — какво остава за помощите от църквата. Жените понякога правеха побъркани неща, нали? Истерични неща.
Истерия.
Историите вече се въртяха в главата ѝ в главозамайваща въртележка. Истории, които беше чувала или прочела, или може би само ги беше сънувала.
Ани рязко затвори капачето на брошката, обзета от съжаление, че беше употребила цялото количество прахче от нея. Така нямаше никакви доказателства, а само подозрения. И не разполагаше с никакъв начин да докаже, че в крайна сметка лудата не е тя.