Четиресета глава
Сигурно наближаваше полунощ, но Уилям Стед удържаше на желанието да извади часовника си. Беше скрит в джобчето на жилетката му, заровен под няколко ката вълнени дрехи. Стед се беше закопчал догоре, за да се предпази от студената зимна нощ. Трябва да бе стоял тук навън почти час — в условия, които доближаваха арктическите. Корабът сигурно се намираше в една от най-северните точки по маршрута си и тази вечер пролетта беше отстъпила място на вледеняващ студ. Носът и страните му бяха сковани, устните му бяха болезнено вкочанени. Затропа с крака по палубата, за да се посгрее, като му се прииска да си беше донесъл термос с горещ чай.
Какво ли си мислят за мен — Гугенхайм, семейство Дъф-Гордън, капитанът — докато стоя тук навън на това време? Сигурно точно сега си казват, че съм един побъркан старец. Капитанът вече беше изпратил един човек от екипажа, за да провери какво става с него.
— Няма ли да ви е по-комфортно на закрито, сър? — попита го вежливо мъжът, докато го побутваше към вратата, все едно беше някое куче от породата бордър коли.
Стед успя да го откаже едва когато недвусмислено му заяви, че ще влезе на закрито, когато сам реши. Може би така щеше да приключи обществената му кариера, помисли си стоически той. С подигравки. Предложенията за лекции, които да изнася по различни въпроси, вече бяха започнали да намаляват; все по-рядко получаваше и покани за гостуване в провинцията и дори за вечери в града. Все едно не му беше достатъчно тежко, че имаше скандална слава; не можеше да си позволи и да започнат да го смятат за откачалка.
— Кой си ти? Какво искаш от нас?
Говореше тихо и повтаряше едни и същи думи, докато бавно обикаляше по панорамната палуба. При обичайни обстоятелства по нея имаше доста пасажери, дори по това време, но студът беше прогонил всички. Ала колкото и да му беше студено, колкото и да беше уморен, Стед продължаваше, защото беше убеден, че на борда на този кораб се спотайва нещо — и освен това беше убеден, че нещо ще се случи скоро, може би още тази вечер. Във въздуха се долавяше електрически заряд — особена енергия, която можеха да доловят само определени хора. Хора, настроени на вълните на отвъдния свят. Хора като него самия.
Ако този дух беше злонамерен… ако се случеше нещо ужасно, Стед нямаше да успее да си го прости. Чувстваше се омерзен от смъртта на онова момче от прислугата (макар и, разбира се, да обвиняваше за нея семейство Астор, които се бяха държали с детето като с домашен любимец). И продължаваше да се измъчва заради онова, което се беше случило с Елиза Армстронг.
Нямаше да позволи на още една невинна душа да пострада по този начин.
Той бавно пое на нова обиколка по панорамната палуба, а краката му започнаха да се вкочаняват от студ, докато температурите не спираха да се понижават. Зовеше духа — на глас, в сърцето и ума си. Усещаше нещо във въздуха — точно толкова далеч, че да не може да го докосне. Нещо изкусително близо и абсолютно в съществуването си.
Едва когато се върна до началната точка на обиколката си, недалеч от салона за пушачи, той забеляза как се бе сгъстила мъглата над водата. Беше увиснала като изваяна във въздуха, застинала над черните плискащи се вълни. И не беше мъгла — Стед вече беше сигурен в това. Защото знаеше какво беше. Беше го виждал преди. Духът се опитваше да му отвърне. Опитваше се да се материализира, като се превърне в тялото, което беше представлявал преди. Сърцето на Стед се изпълни с надежда и изумление — а също и страх, защото как би могъл да не се страхува? Колкото и да му се искаше да стане свидетел на подобно събитие, то беше също толкова страховито, колкото някой труп да разрови пръстта и да се покаже от гроба.
Докато чакаше, той си даде сметка за невероятния студ, който го притискаше със своя собствена тежест. Все едно имаше свое собствено присъствие. Стед се чувстваше незначителен като някакво насекомо, изправен пред това необятно, унищожително проявление. Почувства тежестта на другия свят — толкова по-могъща в този момент, защото гравитацията беше най-силна, когато двата свята бяха най-близо един до друг. Никога не беше усещал нещо подобно.
Но когато мъглата придоби форма, тя не беше на човешка фигура, която идва все по-близо, а на нещо по-огромно и неясно. Това не бяха крайници, въплътени от кристализиран дъх. Присъствието ставаше все по-голямо и все по-голямо, и все по-бяло. Докато вече не можеше да го сгреши с нищо друго, защото разбра какво го доближаваше — какво беше изплувало от облаците, които се носеха току над повърхността на океана.