По-високо от всяка лондонска сграда. И по-масивно.
Беше айсберг.
Четиресет и първа глава
Марк и Ани лежаха един до друг в полето под една разцъфнала вишна, а розовите цветове се сипеха върху тях като сняг. Погледът му беше омекнал, а устните ту — стегнати. В съзнанието ѝ нямаше никакво място за съмнение, че се кани да я целуне.
Очакването беше почти толкова сладостно, колкото и самото преживяване.
Ръката му я докосна по бузата и тя потрепери…
Когато устните им се срещнаха, тя почувства дъха му в своя така, че двамата дишаха в едно. Неговите устни колебливо отвориха нейните. Сетне той се отдръпна.
— Не бива… — прошепна.
Само че не беше Марк.
Беше Дез.
Дезмънд Фланъри. Момчето, което обичаше тя. Момчето, което не ѝ беше позволено да обича. Защото вече беше обречено на Бог.
Но Господ не биваше да го сметне за грях — не и когато се чувстваше така, все едно беше попаднала в рая. Нали? В този миг това ѝ се струваше невъзможно. Сякаш на цялата земя бяха само те, двамата: Ани и Дез. Преплетени в полето. Отвъд скалите в далечината се разбиваха вълни. На това място нищо не можеше да ги застигне, дори Божият гняв. Дез държеше ръката ѝ на сърцето си. Дез казваше: „Защо ми причиняваш това?“. Дез тихо повтаряше, отново и отново: „Бог да ни прости“. Стон и молитва в едно.
Ани рязко се изтръгна от съня с усещането, че е била разкъсана на две от нечий писък. Беше плакала насън, а сега продължи да трепери от ужасяващия шум, който ехтеше все така силно, но вече извън нея, навсякъде наоколо.
Беше неописуем шум — басово, болезнено бучене, погребано под лавина от натрошено стъкло. Рев и писък в едно, все едно някой извиваше лист ръждясал метал против волята му.
А сетне целият кораб започна да се тресе като в пристъп.
Над нея избухна неописуема врява от гласове и писъци, като че ли всички се бяха пробудили изведнъж. Тя инстинктивно се спусна към вратата. Опита бравата, но вратата още беше заключена. Ани притисна ухо в дървото и се ослуша. От всички шумове, които се чуваха — плач, викове, тежки стъпки по стълбищата, тичане по коридорите — кои бяха по-близо? Накъде тичаха хората? Гласовете бяха приглушени и думите не се чуваха ясно — какво точно казваха?
Умът ѝ сякаш беше разкъсан на парчета, останал без сили от сънищата ѝ, от страха от присъствието на духа, от снимката на Лилиан и странното въздействие на белия прах върху нея. Колко време беше минало?
Сетне тя си спомни всичко: Керълайн и отравянето на бебето.
В мислите ѝ нахлу звън на камбани. Така се обръщаха към екипажа. Този звън съобщаваше на стюардите — разпръснати по целия кораб — че има някакъв проблем и трябва да се явят по служба, за да получат нареждания. Когато първия ден мистър Латимър им обясни каква е процедурата за такива извънредни случаи, Ани изпадна в паника, но Вайълет я успокои, за да не се тревожи излишно.
— Никога няма да се стигне дотам — рече утешително тя, като потупваше Ани по ръката. — Само ако има силна буря и корабът започне да се пълни с вода.
Ани ѝ повярва. Вайълет беше толкова опитна в морето.
Вайълет — дали щеше да се досети къде бяха заключили Ани? Дали щеше да дойде да я спаси?
Тя се зае да удря по вратата — трескаво и толкова силно, че ръката я заболя след броени секунди. Освен това закрещя, но явно никой не я чуваше.
Звънът на камбаните заглушаваше всичко останало.
Тя се опита да овладее мислите си, за да се съсредоточи. Да се съсредоточи върху звъна. Ако се съдеше по сигнала, който чуваше, отзоваваха всички стюарди. Това означаваше, че наистина се е случило нещо извънредно. Никога нямаше да го направят, ако не бяха изпаднали в тежка беда.
А сетне си спомни: телеграмите. Съобщенията от други кораби, които съдържаха координати и предупреждения: Забелязахме лед. Съобщенията, разлетели се от ръцете ѝ, когато се беше опитала да ги занесе на капитана.
Паниката — студена и непреодолима като буца лед — я обгърна от всички страни.
О, Господи. Какво беше сторила?
Тя възобнови ударите по вратата, докато не разкървави юмруците си. По коридора отвън тичешком преминаваха стъпки. Но все така никой не спираше.
Знаеше се, че ключалките на вратите на по-долните палуби, където бяха настанени членовете на екипажа и пътниците от трета класа, не са достатъчно здрави; може би щеше да успее да я разбие. Тя се зае да дърпа бравата с всичка сила, но бързо си даде сметка, че по-скоро ще си извади рамото, отколкото да отвори вратата.