Започна да я рита, да се хвърля с цялата си тежест срещу нея, да крещи за помощ. Секундите отлитаха, все по-бързо и по-бързо, а сетне и цели минути, но виковете ѝ все така бяха заглушавани от тропота и крясъците на хората, които тичаха по стълбищата и коридорите, и виковете на стюардите към пасажерите, за които отговаряха. Нима всички бяха забравили за нея, обзети от паника и страх за собствения си живот?
Сетне тя чу стъпки, които се забавиха по коридора. И спряха точно отвън. Беше сигурна в това. Отново заудря с юмруци по вратата.
— Има ли някой там? Помогнете ми, моля ви! Не мога да изляза оттук. Помощ!
Бравата се разтърси.
— Заключено е.
Ани ахна. Беше мъжки глас. Не го познаваше.
— Ключът е в мистър Латимър — провикна се в отговор тя. — Старши стюардът!
— Няма време за това — изръмжа мъжът, а гласът му проехтя странно глухо през дебелата заключена врата. — Отдръпни се.
Ани едва беше отстъпила назад в тясната каюта, когато чу силен трясък от нещо тежко по вратата. Тя се разтърси, но издържа. Мъжът продължи да се хвърля срещу нея, отново и отново, докато рамката най-сетне не се разцепи и вратата не зейна отворена.
Беше единият от двамата боксьори — по-едрият и по-милият. Той протегна ръка към нея.
— Какво правиш тук долу, мис? Не знаеш ли, че е обявена тревога…?
— Не… недоразумение — заекна в отговор тя.
Нямаше време да му обяснява. Бездруго не можеше да му каже истината за това, за да не я помисли за побъркана.
— Какво става?
— Блъснахме се в айсберг.
Тя си спомни как белите листчета хартия бяха излетели от ръцете ѝ, нагоре по вятъра и надолу в черната вода… Телеграфистите бяха сгрешили, че не бяха съобщили по-рано на капитана. Те бяха виновни, а не тя. Нали така?
Мъжът на практика я теглеше след себе си по тесния коридор към стълбището. И чудно защо, удряше по другите затворени врати, покрай които минаваха.
— Казаха на пасажерите да си сложат спасителни жилетки и да очакват по-нататъшни нареждания, но не всички го правят. Продължават да се надяват, че този кораб не може да бъде потопен, но аз не смятам да стоя тук, за да проверя дали наистина е така.
Той обърна глава, за да погледне по протежението на сумрачния коридор.
— Тук ли заключват хората? Знаеш ли случайно дали има и някой друг?
— Търсиш ли някого?
— Моя приятел, Лес. С него също стана… ами… недоразумение. Казаха, че ще го заключат в отделението за веригата на котвата — знаеш ли къде се намира?
Ани чу как изтъня гласът му от напрежение и разбра, че много се тревожеше за своя приятел.
— Съжалявам, но не знам къде е. Звучи така, все едно е на най-долната палуба.
Боксьорът разтри ръката си, която беше използвал като таран.
— Е, тогава ще продължавам да го търся — рече той, като я побутна да се качва по стълбите. — По-добре да отидеш на палубата, ако започнат да евакуират всички от кораба.
— Благодаря ти — отвърна тя.
Зачуди се дали не трябваше да му предложи да му помогне в търсенето на неговия приятел, но в този момент не можеше да мисли за нищо друго освен за Ондин. Може би никой не беше останал при бебето. Вледеняващият ужас я сграбчи за гърлото: ако с Ондин се случеше нещо, никога нямаше да си го прости.
Тя се втурна нагоре по стълбите и покрай пътниците, които объркано се препъваха по тях, плачеха, викаха и търсеха роднините си — мнозина от тях още бяха по нощници и пижами. Искаше ѝ се да им помогне — да помогне на всички — но капитанът отново можеше да я заключи на дъното на кораба, когато преминеше тревогата.
Тя се отправи в противоположната посока, срещу все по-гъстото множество. Хората се бореха да излязат на палубата, навлечени с обемистите спасителни жилетки, и губеха търпение. Неколцина бяха застинали по местата си и отказваха да помръднат. Но Ани продължаваше. Подмина две жени от трета класа, които миришеха на сардини и сирене, сплели месестите си ръце една в друга, за да не ги раздели тълпата. И трима белокоси мъже с погребални одежди, които бавно се изкачваха по стълбището и спираха, за да си поемат дъх, на всяко трето стъпало. Едва не събори две разплакани деца, които следваха майка си и баща си, и не обърна внимание на поредицата от обидни епитети, с които я изпроводи бащата. Нямаше значение. Точно сега нито едно от тези неща нямаше значение.
Докато се бореше със зъби и нокти, за да си проправи път през множеството, тя не можеше да се отърси от нарастващото усещане, че всички тези хора ще умрат. Каквото и да се говореше за „Титаник“ — колко е превъзходен, колко добре е устроен, колко е величествен и благороден, все едно беше някаква личност, с човешки черти на характера — този кораб нямаше да направи нищо, за да ги спаси. „Титаник“ нехаеше за човешките същества, които пълзяха по неговите палуби, и охотно щеше да ги принесе в жертва на морето.