Лекарят се зае да бърше ръцете си с ленена кърпа, обърнал гръб на Керълайн, като продължаваше да дърдори за разстройствата на нервите, към които били склонни жените.
— Но мога да ви уверя, че вашата приятелка е в перфектно здраве.
Керълайн изпусна дъха, който беше задържала в дробовете си.
— Схващанията на мускулите са съвсем обичайни по време на бременността — допълни лекарят.
Така научи Керълайн.
Хенри, първият съпруг на Керълайн, никога не беше успял да разбере колко силно желаеше тя да има свое дете. Как би могла да му го обясни? През целия си живот беше копняла за любов — във всичките ѝ проявления. Но след като се беше омъжила, вместо това беше изпитала друго: неизбежното разочарование, скрито зад милите думи, спотаено в тихите мигове. Ала не се съмняваше, че ако има дете, най-сетне ще я изпита. Беше ѝ писано да бъде майка — знаеше го с по-голяма сигурност от всяко друго нещо на света.
Но лекарите ѝ бяха казали, че това е невъзможно.
И тъй, в онзи момент Керълайн беше постъпила както винаги. Беше отворила вратите и приела Лилиан в своя дом, в своя живот и в своето сърце. Тогава не беше знаела, че ще се влюби и в Марк. Все още не го познаваше. Знаеше за него само от думите на Лилиан. Как би могла да предположи по какъв начин ще се развие всичко?
Студеният хапещ вятър ѝ напомни къде се намира: на палубата на потъващ кораб. Винаги беше вярвала, че може да се издигне над трудните моменти в живота със собствени сили, но сега се зачуди дали не се беше заблуждавала. Дали всичко, което някога беше постигнала — състезанията по конна езда и уроците по пеене, и да държи ръката на Хенри, докато той преминаваше в отвъдното — не беше само прелюдия към този миг.
Когато сведе очи към Ондин — единственото, което ѝ беше останало от нейната приятелка Лилиан — Керълайн видя колко болно беше бебето. Кожата му беше посивяла, телцето му беше отпуснато и сякаш едва дишаше. Ужасът я прониза: беше толкова заета от мислите за Ани Хебли, гнева си срещу Марк, увлечението си по Гугенхайм, че беше загърбила Ондин. Що за майка беше?
Точно в този момент пред нея се изправи стюард, с широко отворени очи и разрошена коса.
— Какво стоите тук?! — разкрещя се той. — Къде са ви спасителните жилетки?
Тя се огледа. И наистина: всички, които се тълпяха около нея, вече си бяха сложили обемистите спасителни жилетки от брезент и корк, кой както свари върху дрехите. Защо не беше разбрала за това?
— Няма значение, ето ви тази — изръмжа стюардът, като блъсна тежка спасителна жилетка в ръцете ѝ, без да се церемони особено. — Хайде, качвайте се на спасителната лодка.
Тя се поколеба, макар че мъжът я буташе да се раздвижи.
— Още не. Чакам мъжа си. Аз…
Стюардът само поклати глава и строго се намръщи срещу нея.
— Само жените и децата, не чухте ли? Вие двете с бебето — в лодката! Веднага!
Четиресет и трета глава
Луси Дъф-Гордън не изпитваше страх, а единствено раздразнение. Може би трябваше да благодари за това на възпитанието си — на света нямаше много неща, които можеха да я извадят от релси. Знаеше — незнайно откъде — че в крайна сметка ще спечели. Оцеляването, борбата, битките със зъби и нокти, внимателното планиране, изграждането на стратегия — след като се беше занимавала цял живот с това, вече беше неспособна да загуби. За нея нямаше път надолу, а само нагоре. Нямаше да потъне, а само да изплува. Щеше да продължи да се дистанцира от масата на всички останали хора — точно колкото е необходимо. И просто щеше да продължава напред. Империите се сриваха в праха. Огромните кораби потъваха. Но хората като Луси никога не се отказваха.
— Трябва да поставяш себе си на първо място, Луси — беше казала веднъж майка ѝ. — Не бива да предполагаш, че някой друг ще се погрижи за теб, дори съпругът ти. Особено съпругът ти. Като жена трябва да се бориш за себе си, ако очакваш да оцелееш в този свят.
След това беше оставила първия си съпруг — пияница, при това от лошите. Беше взела присърце съвета на майка си и се беше научила да изпитва уважение към себе си и да носи невидим щит — нейното най-голямо модно постижение, което никой друг никога нямаше да види. Да прави така, че очакванията към нея да не я достигат, а да се свличат от същността ѝ като коприна на пода.
Както и сега: проклета да е, ако беше стигнала чак дотук, за да умре по средата на океана.
Бяха застанали недалеч от спасителните лодки и гледаха как натоварват пасажерите в една от тях. Надзираваше онзи закостенял офицер, лейтенант Лайтолър. Лично помагаше на всяка жена да се покатери през парапета, за да се качи в лодката. Така ставаше по-бавно, но по-дисциплинирано, отколкото Луси беше смятала за възможно.