Козмо беше важна част от нейния живот. В определени среди се смяташе, че в една жена без съпруг до себе си има нещо съмнително; по този начин би станала лесна плячка на юридически машинации.
Тя се обърна към него.
— Козмо, искам да се качиш в лодката с мен.
Той я погледна вяло.
— Ти ме познаваш, Луси: аз не съм герой. И аз предпочитам да си спася кожата, отколкото да замръзна до смърт във водата. Но нали чу какво казаха офицерите? Първо трябва да се качат жените и децата. Лайтолър няма да ме пусне на борда.
— Ще се качиш на тази спасителна лодка с мен, дори да се наложи да ти облечем рокля и шал от пера — отвърна тя със стиснати зъби.
Пасажерите все още се бяха отнасяли скептично към ситуацията, когато започнаха да се качват в първите две спасителни лодки, но сетне до тях бяха достигнали слуховете, че долните палуби вече са наводнени. Жените, които се бяха заклели да не изоставят съпрузите си, започнаха да преосмислят тази позиция. Неколцина мъже заспориха, че трябва да пуснат и тях на спасителните лодки, и в поне един случай се беше стигнало до изваждане на пистолет. Говореше се за прояви на насилие на долните палуби и за жени и деца от трета класа, заключени в каютите им, за да им се попречи да заемат полагаемото място в спасителните лодки. Лейди Дъф-Гордън усещаше, че нещата могат много бързо да излязат от контрол. На една тълпа не ѝ трябваше много, за да се стигне до грозни прояви.
В този миг тя съзря възможност за действие. Лейтенант Лайтолър явно беше повикан на друго място и предаде поста си на най-младшия офицер на борда на кораба: лейтенант Муди.
Колко изплашен изглеждаше само. Явно си даваше сметка, че скоро ще загине, и не се радваше на възможността да го направи като герой, подобно на Лайтолър. Вместо това гледаше с празен поглед как моряците помагаха на събраните жени да се покатерят през парапета на лодката, докато други я държаха да не се клати — все още беше почти празна.
— Свали си шапката и си покрий главата с това — обърна се Луси към своя съпруг, като му подаде шала си.
Шалът беше огромен и прозирен. Тя го издърпа нагоре до носа на мъжа си, за да скрие мустаците му.
— Не говори с никого. Просто върви след мен.
Тя доближи Муди и му показа пръстена на дясната си ръка — същия пръстен с огромен опал и диаманти, за който си беше помислила, че е изгубила по-рано. Този пръстен ѝ беше подарък от първата ѝ, единствена истинска любов. Означаваше повече за нея от всичките ѝ останали бижута, а сега щеше да спаси живота на Козмо.
— Може ли да поговорим, лейтенант Муди? — попита тя.
Мъжът сякаш се изтръгна от своя унес и си спомни къде се намираха и пред какво бяха изправени.
— Както виждате, мадам, в момента съм много зает и нямам време да…
Говори направо. Не спестявай нищо. Покажи му, че може да ти има доверие.
— Виж, лейтенант Муди — има голяма вероятност да загинеш тази нощ. И какво ще получат близките ти? Любезно писмо от управата на транспортната компания „Уайт Стар“ и няколко лири бонус към последната ти заплата? Виждаш ли това?
Тя бутна пръстена под носа му — толкова близо, че можеше да го оближе.
— Този пръстен струва цяло състояние. Ако качиш мен и съпруга ми…
Тя кимна към Козмо, който донякъде беше успял да скрие принадлежността си към силния пол под шала, спускащ се на вълни по раменете му.
— … на тази спасителна лодка и ни закараш по-далеч от този кораб, ще се погрижа твоите близки да получат пръстена. Така ще можеш да бъдеш сигурен, че са подсигурени.
Погледът му за пръв път се проясни. Но освен това в него се четеше и колебание. Обстоятелствата не предразполагаха към доверие.
— Не бих измамила мъртвец, лейтенант Муди. Давам ти думата си за това.
Мъжът помогна на Козмо да се покатери през борда, все едно беше трудноподвижна възрастна дама, и представлението се оказа достатъчно убедително. Лейди Дъф-Гордън избута мъжа си до най-предните седалки, към носа на лодката, и седна от външната му страна, така че да го раздели от останалите.
— Луси, не знам дали ще се справя — прошепна ѝ Козмо.
Но точно в този миг от дясната им страна се разнесе силен рев. Единият от металните стълбове, на които висеше спасителната лодка до тяхната, започна да се огъва от тежестта ѝ. Лодката рязко пропадна към водата, но се задържа на окачването на металния стълб от другата страна. Това злощастие оказа необичаен ефект върху пасажерите, които чакаха на палубата: всички се скупчиха напред към лодката, обзети от страх да не ги изоставят. Неколцина бяха изблъскани през парапета и паднаха в океана, като крещяха. Хората в спасителната лодка също се разпищяха, докато висяха от единствения останал стълб. Няколко от тях се хвърлиха към окачването, като се опитваха да се покатерят в лодката, но повечето нямаха сила за това и се изпуснаха, докато тя продължаваше да се люлее над водата. За броени мигове настъпи истински ад. Козмо гледаше с отворена уста, а няколко от жените на тяхната спасителна лодка извърнаха глави, разридаха се или започнаха да се молят на глас, но не и лейди Дъф-Гордън. Тя се зае да се покатери през празните седалки в лодката, докато не стигна до борда.