Сетне се развика оттам, така че лейтенант Муди да я чуе.
— Не забравяй за уговорката ни. Ако искаш близките ти да получат този пръстен, веднага спусни тази лодка във водата.
— Но половината места са празни…
— И ще ни трябват няколко от твоите хора, за да гребат.
Искаше ѝ се да му каже да не си хаби дъха; тя знаеше какво трябва да се направи и щеше да се погрижи да бъде сторено. Нищо друго нямаше значение, освен да оцелее. Нито честта, нито благородството. Историята на случилото се бездруго щеше да бъде написана от оцелелите.
Историята винаги се пишеше от тях.
Муди отново се поколеба.
— Искаш ли пръстена, или не? — настоя да узнае тя.
Муди нареди на четирима моряци да се качат в лодката и да я спуснат във водата. Сред жените вътре се надигна недоволство: защо не бяха запълнили всички свободни места? Със сигурност можеха да се качат още хора. И защо бяха дали места на екипажа — не трябваше ли да предложат на мъжете сред пасажерите да гребат, ако искат да спасят живота си? Лейди Дъф-Гордън не позволи на моряците да се вслушат в плача на жените, изпаднали в истерия. Нека да я гледат, колкото си искат. Сега тя командваше.
Грабна едно весло и го тикна в ръцете на най-близкия.
— Греби — нареди му тя.
Четиресет и четвърта глава
Лес беше участвал в много битки през живота си — и не се плашеше лесно.
Но точно в този момент, докато безрезултатно удряше по заключената врата на влажната си килия, започна да се поддава на страха, който стягаше гърлото му подобно на масивните намотки на корабната верига, просветващи във влажния мрак на помещението зад гърба му. Този път наистина беше затънал в лайната.
— Ами ако пуснат котвата? — беше попитал моряка, който го беше довел по-рано тук.
Гласът на Лес беше пресипнал от тревога, когато зададе този въпрос, но в отговор морякът само се разсмя.
— Няма вероятност да се случи, докато не пристигнем в Ню Йорк, а дотогава има още няколко дни.
Остави му малък фенер, но когато корабът внезапно се разтърси с рев преди няколко минути — с оглушително метално разкъсване, последвано от паническите, безредни стъпки на множеството на горните палуби — светилото с плясък падна в ледената морска вода, която се беше събрала на един инч над нивото на пода, и угасна, като остави слаба миризма на пушек в тъмното.
Лес се опита да се спаси сам. Удря по вратата, рита и крещя, докато не пресипна, но си знаеше, че наоколо няма никого, за да го чуе. Дей щеше да се опита да го открие, каквото и да му струваше това: ала никой нямаше да му даде ключа от импровизираната килия, а дори този великан с голямо сърце едва ли щеше да успее да изтръгне металната врата от пантите.
Лес се свлече до вратата, като се остави на студената морска вода да проникне до костите му. Мислеше си, че това е краят — може би през цялото бреме го беше усещал инстинктивно, още откакто се бяха качили на борда. На този кораб нещо съвсем не беше наред: когато си роден да се забъркваш в неприятности, винаги предусещаш кога ще се случат. Беше се догаждал за това точно както сега знаеше, че никой няма да помисли за него; ако възникнеше сериозен проблем, съдбата му щеше да бъде последното нещо, за което щяха да помислят офицерите и моряците на кораба. Нямаше да си спомнят за него, докато вълните не погълнат целия кораб чак до мостика.
И дали само си въобразяваше, или на пода вече се плискаха два инча вода?
Едва-що се беше покатерил на намотаната верига за котвата, когато чу някакъв шум от вратата. Тракане на бравата и стържене на метал в ключалката. Дали халюцинираше? Това не беше възможно. С хора като него не се случваха чудеса.
И не би трябвало да се случват, освен ако ангелите изобщо не си разбираха от работата.