Вратата рязко се отвори и на прага застана Мадлен Астор, като изглеждаше абсурдно в коженото си палто, върху което беше навлякла спасителна жилетка, а на главата си носеше широкопола шапка с щраусови пера. Беше стиснала полите си, за да не се намокрят. Тя вдигна към него момичешкото си лице:
— Мистър Уилямс? Ти ли си там горе? Дойдох да те взема. Не се бави.
Нямаше нужда да го повтаря; той се устреми надолу, преди да е размислила. Нямаше никаква представа какво я беше прихванало, за да му дойде на помощ — нима не знаеше, че са го задържали? Нима никой не ѝ беше казал за това? — но нямаше и никакво намерение да я разубеждава.
— Мисис Астор! Вие сте моята спасителка, моят ангел хранител…
Той с шумен плясък се приземи във водата до нея.
— Откъде взехте ключа?
— Ще се изненадаш какво можеш да си купиш със сто долара — отвърна тя, като му подаде ключа, все едно щеше да си го запази като сувенир. — Може и да не си чул за това, но на кораба е обявена тревога. Явно потъваме…
Той сведе поглед към водата в краката си, която вече му стигаше над глезените — както и над нейните. Забеляза, че водата се раздвижва от течения, а нивото бързо се покачва.
— В такъв случай трябва възможно най-бързо да се качим горе.
Тя му позволи да я улови за ръката и леко да отпусне другата на кръста ѝ, за да я поведе по тесния коридор, докато полите ѝ се влачеха във водата. Цялата ситуация му изглеждаше сюрреалистично. Защо го беше спасила? Откога богаташите се грижеха за бедняците? Какво я беше грижа мисис Джон Джейкъб Астор какво ще се случи с него?
— Дойдох по една определена причина — каза му тя през рамо, докато той бързо я буташе напред.
— Така ли? И каква е тя — не, не спирайте. Продължавайте — отвърна Лес, като се стараеше в гласа му да не прозвучи паника.
— Защото имаш дарба, мистър Уилямс. Дарба, от която се нуждая. Но наистина не мога да продължавам така, докато съм с гръб. Не може ли да спрем за една секунда и да…
Той отново я побутна леко напред, за да не спира.
— Не, не можем. Чувам ви много добре, мисис Астор. Моля ви, кажете ми — какво мога да направя за вас?
Гласът ѝ прозвуча пискливо и умолително:
— Трябва да разбера какво ще се случи с мен, мистър Уилямс. Не мога да загина тук тази нощ.
Той забеляза как ръката ѝ за миг се стрелна към корема, все едно искаше да успокои детето вътре.
И този жест — тази хубава малка ръчичка, която се вдигна към корема ѝ — се оказа достатъчен за него. До този момент все още си мислеше да ѝ поиска пари — Господ да му е на помощ, нима току-що не го беше освободила от плен? — и все пак, тя продължаваше да раздава банкноти от сто долара наляво и надясно. Току-що сама го беше казала. А старите навици умират трудно.
Но сега вече не можеше да го направи. Дори тя да беше толкова богата и да си го заслужаваше.
— Ами Джак? Капитанът е казал, че на спасителните лодки могат да се качват само жени и деца. Джак настоява да остане на кораба. Не иска да го помислят за страхливец.
Гласът ѝ потрепери.
— Съпругът ви е смел мъж — отвърна Лес.
Колкото до мен, аз ще се кача на някоя от тези спасителни лодки, дори да се наложи да облека най-хубавата рокля за църква на баба ти.
Двамата вече се изкачваха по стълбите — тясно метално стълбище без никакви удобства, предназначено за членовете на екипажа, които хвърляха въглища в пещите на парните двигатели, и стюардите с техните подноси с допълнителни прибори и одеяла. Полите ѝ се закачаха в металните ръбове, а токчетата на обувките ѝ засядаха в решетките и Лес на няколко пъти трябваше да я улови за лакътя, за да не падне по корем.
— Аз… не мога да отида в Ню Йорк без съпруга си — рече тя.
Гласът ѝ вече беше дотолкова изпълнен със страх, че беше неразличим от гласа на малко момиче.
— Там всички ме мразят. Аз съм парий за тях. Ще ме изядат жива.
Вече бяха на горните палуби, съобрази Лес, ако се съдеше по обстановката около стълбището. Може би им оставаше още едно ниво, за да стигнат до палубата със спасителните лодки, на които се качваха пасажерите. Личеше си по многолюдните тълпи, които тичаха насам-натам в тревожно безредие. Лес правеше всичко по силите си, за да защитава Мади Астор, като я придържаше да не падне и избутваше хората от пътя им. Не носеше палто и вече трепереше от студ, зъбите му тракаха, а жилите на врата му се издуваха. Но не биваше да спира.
— Ще ви качим в някоя лодка, мисис Астор. Ще се оправите… Ще се оправите, защото така трябва, нали разбирате?
Двамата спряха недалеч от мястото, където натоварваха хора в една спасителна лодка. Той я улови за ръцете — нейните бяха облечени в ръкавици от най-фина телешка кожа, а неговите бяха голи и почти вледенени — и ги стисна.