„Титаник“ вече не беше просто нейният дом: бе нейният свят. Струваше ѝ се, че животът ѝ бе започнал в деня, в който се бе качила на този кораб, все едно бе изпълзяла от гроба на миналото си, за да се прероди в чистия морски въздух. Освен това ѝ се струваше, че научава всичко за пръв път, като едва проходило бебе: как да облича правилно безупречната си униформа на транспортната компания „Уайт Лайн“, как да се изразява разбираемо въпреки ирландския си акцент, как да ходи по палубите на кораба, докато леко се поклащат под краката ѝ.
Беше решена да не се предава на страха от това колко ново беше всичко за нея, а да се потопи в задълженията си. На този огромен кораб винаги имаше предостатъчно работа за вършене. Да се зареждат шкафовете с току-що изгладени покривки. Да се оправят леглата; веднъж бяха казали на Ани, че на борда има 7500 одеяла, и понякога ѝ се струваше, че е пригладила, подпъхнала и сгънала всяко едно от тях. Да се броят порцелановите чаши и чинийки; стъклените чаши; сервизите от фино изработени, скъпи чинии — достатъчно за пълен комплект на всеки мъж, всяка жена и всяко дете в първа класа — и бройката им да се записва в интендантския опис, така че при пристигането в Америка да бъде проверено колко са били счупени, за да бъдат подменени. Целият персонал беше зает от изгрев до залез-слънце — и това беше сега, когато корабът все още бе празен. Ани не можеше да си представи как ще успява да се справи, когато в нейните дванайсет зачислени каюти се настанят истински, живи пасажери.
— Ще бъдеш на крак по петнайсет часа на ден — беше я предупредило момичето, с което делеше каютата си.
Казваше се Вайълет Джесъп и Ани се радваше, че се е паднала с нея — Вайълет беше от Лондон, работеше по корабите от години насам и в очите на Ани притежаваше невъобразими светски познания.
Вечер, когато приключваха с работата си за деня, Вайълет подготвяше Ани какво да очаква от пасажерите.
— Аз съм родом от едно малко градче в Ирландия — довери ѝ Ани първия ден. — Никога не сме имали домашни прислужници. Не знам какво да правя.
Вайълет беше изумена, че Ани изобщо е успяла да се сдобие с тази работа.
— В компанията „Уайт Стар“ са особено взискателни по отношение на жените, които наемат — рече Вайълет и Ани разбра, че тя го знае от първа ръка.
Беше чувала за всички премеждия на Вайълет, докато си уреди назначението, защото служителите, които се занимаваха с подбора на персонала, подозираха млади и хубави момичета като Вайълет в това, че ще разсейват мъжете сред пътниците и екипажа. А ако ли не, до една година ще напуснат работа, за да се омъжат.
Ани само сви рамене.
— Може би е решил, че изглеждам достатъчно обикновено — отвърна тя. — А аз му казах, че горя от желание да помагам на хората.
— Нищо чудно — рече Вайълет, като присви очи. — Сигурно точно грижовната ти природа е убедила управата да рискува с теб. Само не забравяй да не ставаш прекалено грижовна — някои мъже ще се пробват да видят докъде може да им се размине с теб, особено ако те сметнат за наивна.
Сетне тя повдигна вежда.
— Макар че, ако ще се влюбваш в някой пасажер, по-добре да е богат, отколкото беден. На борда на „Титаник“ ще има много богати хора. Жени с толкова големи бижута, че очите ти ще се насълзят, когато ги зърнеш. Бебета със златни залъгалки. Ще видиш.
И сега, след не повече от час, тя наистина щеше да види.
Ани поспря за миг, за да се възхити на необятната тишина в празното помещение. Обичаше този кораб и никога не беше стъпвала в нещо толкова голямо или толкова прекрасно. Обичаше да докосва чиниите в трапезарията — където щеше да работи като част от персонала — и да се диви на порцелана, тънък и деликатен като хартия. Обичаше да прекосява салоните в първа класа с техните копринени тапети и изискана мебелировка, кристални полилеи и махагонови украшения — обзаведени по модел на легендарния хотел „Риц“ в Лондон, както с гордост бяха обяснили на Ани по време на обиколката за подготовка на персонала — и да се преструва, че всичко това ѝ принадлежи, че е само за нея. Успяваше да игнорира спорадичните подвиквания на колежките си и ударите на чука на някой майстор, зает с последни поправки преди отплаването — да не обръща внимание на нищо, освен на деликатния звън на кристалните капки на полилеите над главата си.