Тя отстъпи крачка назад от офицера.
— Но аз не искам да тръгвам… Трябва да намеря някого.
Мъжът се намръщи срещу нея, все едно си имаше работа с някое малко дете.
— Това е заповед, мис. На лодката трябва да се качи стюардеса, за да се грижи за онези възрастни дами там — виждаш ли ги?
Той дискретно кимна към две старици, които седяха по средата на спасителната лодка. Приличаха на призраци в нощниците си, които се подаваха изпод спасителните им жилетки, а ефирните бели поли и ръкави се развяваха на вятъра. Двете възрастни дами се държаха за ръце, все едно бяха изгубени ученички. Все едно щяха да се спасят, като се държат една за друга.
Но те вече са мъртви, искаше ѝ се да възрази на Лайтолър.
Мъжът насила я накара да се покатери в спасителната лодка, преди да успее да се отскубне; и също преди да се усети, вече спускаха лодката във водата. Кормчията изглеждаше обзет от ужас, а кокалчетата му бяха побелели от стискане на руля, но въпреки това се навъси срещу нея, за да прикрие страха си.
— Нали чу мистър Лайтолър: седни до онези две дами и прави каквото ти кажат.
Но Ани не помръдна от мястото си, като продължаваше да оглежда палубите в търсене на Марк или Ондин. Сърцето ѝ се свиваше все повече с всяка изминала секунда: на кораба имаше толкова много хора, много повече, отколкото си беше давала сметка досега. Покрай службата си в първа класа дори не беше виждала повечето от тях. Започваше да осъзнава, че вероятно никога повече няма да види нито Марк, нито бебето.
Тя се извърна, примирена със съдбата си, за да заеме своето място в лодката, когато се случи чудо. В другия край на спасителната лодка седеше Керълайн и държеше Ондин на ръце. Бебето плачеше и се извиваше, все едно се бореше да се отскубне от майка си. А по лицето на Керълайн се четеше почти неописуем страх — като видяла призрак.
Заради мен, осъзна с внезапен потрес Ани. Тя се бои от мен.
Защото тя вече знаеше, нали? Ани беше разбрала нейната тайна. Тя носеше вина — вече го виждаше съвсем ясно. Ани се спусна към нея — но когато го направи, Керълайн изпадна в паника и се обърна твърде рязко на мястото си. Изгуби равновесие и се удари в борда на спасителната лодка. Тя се разлюля от внезапната промяна на тежестта.
Ани се хвана за седалката си, докато всички на борда се блъснаха един в друг като плочки домино, и по този начин накараха лодката да се разлюлее за втори път (може би с известна помощ отгоре, където някой от моряците беше объркал нещо по окачването), в следващия миг Керълайн политна…
Повали се върху борда на лодката и падна назад през ръба.
Като продължаваше да държи Ондин в ръцете си.
Без да спре и за миг, за да си поеме дъх, Ани се хвърли към борда точно навреме, за да види бялата пяна на мястото, където Керълайн беше паднала в черната вода. Оттам се издигна солен лъх, все едно морето беше ахнало.
Ондин.
Нямаше никакво колебание, нито миг за мислене. Ани скочи през борда след тях.
Вледеняващ студ. Въздушните мехурчета я гъделичкаха, все едно някой дишаше във врата ѝ. Устата ѝ се изпълни с вкуса на сол и мръсотия, като дълбоко погребан спомен.
За един дълъг миг водата я обгърна от всички страни, тъмна като утроба. Сетне тя изскочи над повърхността.
Но всичко си остана съвсем тъмно; Ани размаха ръце, докато вълните продължаваха да я заливат, като се надигаха от всички страни около нея в мрака на нощта. Тя се заслуша в шума от панически плисък и се опита да определи посоката, от която идваше, но шумовете я обграждаха отвсякъде: от движението на другите спасителни лодки, които спускаха във водата, и от падането на вещите, които летяха надолу от горните палуби на „Титаник“. И от хората, които сами скачаха във водата, за да се свърши по-скоро, защото не можеха да живеят и минута повече със страха си.
А на фона на всичко това се чуваше някакво басово, мокро съскане — ужасяващо и вездесъщо. Шумът от самия кораб, който се пълнеше с тежестта на морската вода. И се предаваше на непреодолимото засмукване на дълбините.
Ани остана на място в ледената вода, като бавно се въртеше във всички посоки. Керълайн нямаше как да е далеч — освен ако вече не беше потънала.