Сетне го чу — най-отличителния шум в тази какофония: бебешки плач. Беше право пред нея. Тя уверено заплува натам: във водата беше умела като тюлен. Водата бе нейната стихия — откакто се помнеше. Видя Керълайн, която подскачаше във водата право пред нея и държеше с посинелите си ръце бебето над вълните, макар и сама да потъваше.
Ани имаше избор. Можеше да протегне ръце и само след миг да вземе в тях Ондин, като остави Керълайн да се предаде на вълните. Или…
Тя изтегли Керълайн от водата, като успя да задържи лицето ѝ над повърхността.
— Вие дръжте Ондин, мисис Флечър, а аз ще държа вас, за да не се удавите…
Щеше да спаси и двете.
Независимо какво беше сторила Керълайн, това не означаваше, че заслужава да загине. Или поне Ани нямаше право да вземе това решение — само Бог и представителите на закона.
Ала Керълайн се давеше и едва успяваше да се задържи над водата. Тя протегна бебето към Ани, като проплака:
— Няма да успееш. Не нося спасителна жилетка…
Ани се взря в неспокойния мрак и различи тежки платове с пастелни цветове, размити от черната вода, подобни на прогизнали призраци. Беше една от любимите рокли на Керълайн. Ани знаеше, че когато се намокри, вълната става тежка като чувал с пясък; Керълайн все едно сама се беше увила с веригата на котва.
Лицето на Керълайн беше посиняло на светлината на звездите. Ани държеше Ондин на рамото си — бебето плачеше в ухото ѝ, но тя не го чуваше — светът беше притихнал. Керълайн говореше нещо, но тя не можеше да различи думите.
— Спаси я — сякаш произнесе Керълайн само с устни. — Спаси я.
В съзнанието на Ани се върна споменът как се опитваше да я издърпа за яката, за да задържи устата ѝ над солените вълни. Керълайн губеше сили. Изглеждаше изтощена. Гълташе твърде много вода…
Първото правило на оцеляването в морето, Ани. Пази се от хора, които се давят. Обзети от паника, те ще те повлекат заедно със себе си. Беше чувала тези думи много пъти, но когато ги чу от Дез, той искаше да каже нещо друго с тях. Искаше да каже: Не мога да те спася, Ани.
Искаше да каже: Бог не може да спаси всички ни.
Искаше да каже: Или ти, или аз.
И беше направил своя избор.
В небето внезапно блеснаха и примигнаха сигнални ракети, като осветиха морето наоколо, и за един кратък миг лицето на Керълайн сякаш се промени пред очите на Ани. Водата, която се плискаше над нея, разкривяваше чертите ѝ, така че нямаше как да бъде сигурна, но в този миг ѝ заприлича на друг човек. На едно хубаво момиче с лице, обезобразено от яростни удари на острие.
В съзнанието ѝ отекна едно име: Лилиан.
Ани го разпозна с такава сила, това лице и това име, че извика и пусна Лилиан.
Не, пусна Керълайн.
И в този момент разбра. Лилиан ги преследваше, защото искаше да си върне своята дъщеря.
Водата я беше разбудила, беше я изпълнила с живот, сякаш за пръв път от цели дни насам.
Спасителната лодка вече бе във водата и доближаваше двете жени. Беше на шейсет фута, на петдесет… но закъсняваше. Нямаше да успее да ги достигне навреме.
Лилиан си отиде, а Керълайн още беше пред нея, но пропадаше във водата и се изплъзваше от ръката на Ани. Беше затворила очи и вече цялото ѝ красиво лице беше под водата. Ани ахна, като плуваше на място и държеше бебето, и нечуто проплака, когато роклята на Керълайн се развя като бяло знаме и тъмната ѝ коса се изви като черен вихър, а тя потъна в мастилената бездна и си отиде завинаги.
Четиресет и шеста глава
Уилям Стед се наведе през парапета. Беше почти невъзможно да разбере какво точно се случва. Познаваше тези хора едва от няколко дни, но ги чувстваше близки, а сега бяха в смъртна опасност.
Беше му почти невъзможно да повярва на онова, което бе видял току-що: стюардесата от неговата каюта геройски беше скочила във водата от спасителната лодка, за да спаси Керълайн Флечър и нейното бебе. Заедно с всички останали от левия борд той, затаил дъх, беше видял как Ани Хебли се опита да задържи главата на младата жена над водата, докато вълните отново и отново я заливаха. Беше присвил очи, за да различи лицето на Керълайн, обзет от страх за нея, с желанието да я запомни… и остана изненадан, когато вместо това му се стори, че вижда Елиза Армстронг. Елиза, която потъваше. Елиза, която се изплъзваше от ръцете на Ани Хебли… Сигурно очите му го мамеха или собственото му съзнание. Защото там, във водата, Елиза отново беше в опасност. В съзнанието на Стед тя винаги щеше да бъде в опасност.