— Защо не занесе бебето в спасителната лодка? — изръмжа мъжът до него. — Вече не може да спаси майката. Това е адски безотговорно от нейна страна. Така може всичките да се удавят.
Така може всичките да се удавят. Тези думи бяха като плесница в лицето на Стед, която го изтръгна от унеса му.
Младата героиня можеше да се удави.
Нима тя беше единственият герой на този кораб?
Не мисли за това, което се каниш да направиш. Просто го направи.
Спасителната му жилетка висеше в ръката му; все още не си я беше сложил. Той захвърли палтото и шапката си, а сетне несръчно я навлече през главата си. Покатери се на парапета и преди някой от хората около него да разбере какво става, скочи във водата.
Вече не си млад, Стед. Това е лудост.
Дори не си спомняше последния път, когато беше влизал в морето. Сигурно е било преди десет години — беше отишъл на почивка в Брайтън и беше ходил няколко пъти на плаж. Още си спомняше сивия си бански костюм. Никога не беше обичал почивките, особено на морския бряг. Това беше аномалия в живота му.
Не можеше да повярва колко студена бе водата. Изненада се, че сърцето му не спря. Беше скочил с отворена уста и се беше нагълтал с морска вода. Но нито едно от тези неща нямаше значение. Раздвижи се и не спирай да се движиш, иначе ще умреш.
По щастливо стечение на обстоятелствата, не беше далеч от Ани Хебли. Тя вече се беше отказала да спаси Керълайн Флечър и — както с ужас осъзна Стед — по някаква необяснима причина се опитваше да доплува до „Титаник“. Разполагаше само с едната си ръка, защото с другата придържаше бебето до рамото си, така че главата му да не потъва под водата.
Няма да стигне дотам.
Той успя да доплува до нея.
— Какво правиш, мис Хебли? Спасителната лодка е на десет ярда зад теб — трябва да плуваш натам.
На лицето ѝ беше изписано необичайно изражение, което не беше виждал преди.
— Не — трябва да стигна обратно до кораба. Трябва да стигна до Марк.
— Помисли за бебето. Бебето ще умре.
Стед видя, че момичето се замисли, колкото и да беше изтощена и замаяна. Вслуша се в думите му. Успя да я обърне към спасителната лодка, която през цялото време упорито ги беше доближавала. Двамата заедно задържаха главата на бебето над водата. Но в мига, в който Стед предаде бебето в протегнатите ръце на хората от спасителната лодка, стюардесата се обърна и отново заплува към „Титаник“.
Какво глупаво момиче. Обезумяла е от студа. Би трябвало да тръгна след нея.
Ала студената вода изпиваше последните му сили, а стюардесата плуваше като обсебена.
Нещо проблесна за миг на светлината, която струеше от кораба над главите им — беше шезлонг. Някой го беше хвърлил от палубата, може би с идеята, че Ани Хебли може да го използва като сал, но вместо това дървеният стол падна право върху нея. Тя не беше подготвена за това и потъна под него. За един ужасен миг Стед остана със затаен дъх, като се надяваше да я види как ще изплува обратно. Но тя не се появи — по вълните остана да се люлее единствено шезлонгът.
Той заплува натам, колкото можеше по-бързо. Докато я достигне, тя вече беше на повърхността. Стед успя да се освободи от спасителната си жилетка и я навлече на нея. От жилетката скоро нямаше да има никаква полза, но поне засега я задържаше над водата. Ани Хебли беше в несвяст и не можеше да плува сама, затова я повлече обратно към спасителната лодка, като я теглеше след себе си. Жените се протегнаха от борда, за да я издърпат вътре.
Но когато Стед понечи да я последва, мъжът на руля го спря.
— Боя се, че за вас няма място в лодката — рече той. — Бездруго вече има повече хора, отколкото може да носи.
— Но той е герой — възрази една от жените. — Трябва да го качим.
— Дръж се за лодката — каза му друга. — Така ще бъдеш в безопасност.
Но тази жена нямаше никаква представа колко бе студена водата. Думите ѝ не отговаряха на истината, в гротескна степен. Зъбите му неконтролируемо тракаха, докато плуваше на място. Мислите му започнаха да се замъгляват и той го разбираше. Силите го бяха напуснали и му беше толкова студено, че вече не усещаше тялото си.
Започна да се унася. Не знаеше от колко време е във водата. Десет минути? Ако заспя, ще се удавя — но вече не виждаше как би могъл да остане буден.
Опита се да следи събитията, които се разиграваха на кораба. Спускаха спасителните лодки. На „Титаник“ се разразяваха все по-безмилостни сблъсъци, тъй като мъжете изпадаха в паника, осъзнавайки, че никой няма да ги спаси в последния момент. В крайна сметка всичко това стана твърде непоносимо за гледане и предпочете да се извърне.