Продължи да се държи за въжето, което висеше от борда на спасителната лодка, докато тя се отдалечаваше.
— Нали не искате корабът да ви завлече под водата, когато потъне? — тросна се мъжът на руля на жените, които си мислеха, че могат да останат и да спасят още хора във водата.
Двамата моряци натиснаха веслата, а спорът продължи и през това време въжето се изплъзна от пръстите на Стед, и никой не забеляза как той остана назад и потъна. Една от последните мисли в главата му беше: Аз те обичах, Елиза. И също: Щях да те пазя навеки. През цялото това време исках да знаеш само това.
ОТ ДНЕВНИКА НА ЛИЛИАН НОТИНГ
8 януари 1912 година
Дъщеря ми.
Най-сетне си тук.
И сега, когато си на тоя свят, мога само да се чудя как е възможно да съм се бояла от теб и от онова, което ще означаваш за живота ми. За моя живот и за живота на баща ти.
Колко си красива. Заслужаваш много щастие. Знам какво ще си мислят хората за теб, ако те задържа. Ще те преследват несгоди и позор заради това, че си незаконно дете, и всички ще се отнасят по друг начин с теб. Как перспективите ще се стопят. Как светът ти ще стане много по-малък и много по-суров. И много по-несправедлив — само заради мен.
Как бих могла да ти го причиня аз, твоята родна майка?
Затова се съгласих да изпълня своята част от Сделката.
Ти заслужаваш да бъдеш на по-добро място от това.
Най-голямата ми надежда е да останеш неопетнена от миналото, което те доведе на този свят. И завинаги да запазиш сигурността и невинността си — нещо, което аз не успях.
1916
Четиресет и седма глава
20 ноември 1916 година
„Британик“
Ръцете на Ани треперят, докато носи дневника на Лилиан Нотинг към парапета. Тъмното море примигва под нея. Прочела е всички страници, до последната, когато записките внезапно прекъсват през януари 1912 година. Едва три месеца, преди „Титаник“ да се отправи на първото си плаване.
Ани нямаше сили да започне дежурството си, след като се скара с Марк, затова каза на сестра Мерик, че не се чувства добре, и помоли за една свободна вечер, а сетне изпълзя от отделението под подозрителния, бдителен взор на старшата медицинска сестра.
Сега Ани си мисли да се покатери през парапета и да скочи в морето.
Излязла е без пелерината си и обгръща тялото си с ръце, за да се стопли. Как може да е толкова глупава, че да се надява на подобно нещо? Марк очевидно никога не е изпитвал нищо към нея. Нима съм сгрешила? Тогава не мислеше, че е грешно. Струваше ѝ се — тогава — че той наистина е бил привлечен от нея. Топлината на онова чувство беше най-истинската, която бе изпитвала през живота си.
И без него се чувства изгубена. След като е прочела дневника, вече не може да открие смисъл в нищо. Светът е обърнат с главата надолу. Тя го отваря и на слабата светлина на един от близките илюминатори започва да го разлиства отново.
17 май 1911 година
Съдбата ме пощади, макар и да не зная защо.
Вече ги няма всичките ми най-близки приятелки. Бет, Танси, Маргарет. Не спирам да мисля за малкото момченце на Маргарет — вече сираче. Не спирам да мисля как е пищяла Танси. Беше толкова кротка и се плашеше от всичко. И беше казала, че тази постройка не е безопасна. Дори не си бях помисляла, че ще се окаже права.
Сега от онези момичета от фабриката, които изпълваха дните ми с гласовете си, не е останало нищо. От самата фабрика също не е останало нищо друго освен обгорени тухли.
23 май 1911 година
Днес осъзнах нещо: единствената причина да съм жива, е страстта на Марк към хазарта. Ако не беше онази негова катастрофална вечер — и молбите за прошка, и яростните вълни след нея — никога нямаше да се почувствам толкова отчаяна и безпарична. Ако разполагах с утехата на оскъдните си спестявания, може би никога нямаше да събера кураж да поискам по-добра надница, а ако не бях поискала повече пари, никога нямаше да ме отведат при господарката. И тя нямаше да сметне, че изглеждам достатъчно „приемливо“, за да се срещам с клиентките, и да ме изпрати да направя проби в дома на Керълайн Синклер. Така нямаше да съм на колене у тях, за да измеря дължината на полата на мисис Синклер, когато е избухнал пожарът в старата фабрика. Нямаше да съм в нейната дневна, където да се смея на остроумните ѝ коментари и лакомо да приемам нейните дарове, нейните сладкиши и нейните похвали. Нямаше да държа ръката ѝ, докато тя ме води през просторния си дом, като ми показва покупките си от своята обиколка в Европа и необятните редици от рокли във всички цветове и модерни кройки, които може да си представи човек. Нямаше да пия от нейния чай и да я слушам запленена, докато ми разказва за своята теория, че животът трябва да се живее, а жените имат същото право на живот и свобода, каквото и мъжете. Каза ми, че всичко, което е поръчала за себе си, е било, за да отстои правото си да има значение на този свят. Нямаше да я гледам в огледалото, докато измервах обиколката на кръста ѝ, и да си мисля как неслучайно съм се запознала с Керълайн Синклер, и да виждам собственото си отражение до нейното, и да виждам две жени, които са толкова различни една от друга, но при все това незабавно са се почувствали взаимно привлечени.