Така че ме спасиха и Марк, и Керълайн.
14 юни 1911 година
Домът, в който живее под наем Керълайн, се намира в Хампстед Хийт, на едно възвишение с изглед към парка. Понякога седим с часове в дневната, от която се вижда най-добре имението „Кенуд Хаус“, и просто гледаме всички хора, които идват на гости на прочутата двойка от Русия, която живее там, и си говорим. Говорим си непрекъснато — за любовта, за живота и за всичките си премеждия. За покойния ѝ съпруг. И даже за полови въпроси. Естествено, аз също съм ѝ разказвала всичко за Марк. Обичам да съм с нея. Дори не се преструваме, че ме вика заради дрехите си. Това е само формалност — една миниатюрна частица от всичко, което в действителност ни събира.
И се влюбих в този дом, защото тук живее тя. Надявам се, че никога няма да се върне в Америка. Вече съм запомнила всичките си любими места в тази къща и всичките най-хубави рокли на Керълайн — по една във всеки цвят, за да отпразнува, по собствените си думи, модерното си положение на вдовица.
Може и да звучи бездушно, но тя изобщо не е такава. Сама наследница на богато семейство, а сега и на богатството на мъжа си, тя сигурно е заможна отвъд всичко, което бих могла да си представя, но у нея има доброта и свежест, които изглеждат толкова чисти и толкова добри. Толкова е различна от дамите от висшето общество, които съм срещала в Лондон. Понякога неволно си мисля как само една от нейните рокли може да изтрие всички дългове на Марк. Но никога няма да ѝ го кажа. Не искам съчувствието ѝ.
1 юли 1911 година
Керълайн всеки ден ми повтаря, че съдбата ми е била да оцелея. И не бива да се чувствам виновна за това, че съм жива, а приятелките ми са загинали. Но ако това е вярно, защо всяка сутрин изпитвам тези съсипващи болки? Боли ме главата, болят ме всички кости, свива ме стомахът — защо? Според мен е от чувство за вина, но Керълайн не дава и дума да се каже за това. Настоява да отида при нейния лекар и да плати за прегледа. Настоява, че трябва да се отнеса сериозно към този въпрос.
И тъй, аз склоних. Утре съм на преглед при нейния лекар.
5 юли 1911 година
Все още не съм казала на Марк. Ако му кажа, ще стане истина. Освен това се боя, че той ще се досети за мрачната мисъл, която не спира да се върти в главата ми — мисълта, която съм готова да споделя само на тези страници. Мисълта за това, че мога да го накарам да изчезне.
Чувала съм за такива неща. Знахари и други подобни, които могат да ти дадат някакъв еликсир — малка доза отрова, само колкото да накара нероденото нещо да изтече навън заедно с кръвта ти, преди да му е дошло времето. Боли, но всичко приключва за няколко седмици. Макар и да казват, че понякога отнася и майката. Човек никога не може да бъде сигурен какво е безопасно.
Керълайн — милата Керълайн. Тя казва, че ще ми помогне. Ще ни помогне. Предложи на двама ни с Марк, и на двама ни, да се преместим да живеем в нейния дом. Там ще могат да се грижат по-добре за мен. И макар да е необичайно — дори налудничаво — се изкушавам да приема.
2 септември 1911 година
Наистина е много необичайно. Давам си сметка за това. Но последните няколко месеца бяха като лятото, описано в някой завладяващ роман. Керълайн се тревожи, че след като се роди бебето, ще поискам да се отметна, но греши. Тя може да даде на това дете живот, какъвто ние не бихме могли. А в замяна ще получим достатъчно, за да живеем спокойно до края на дните си, да платим всички дългове на Марк и да оставим всякакви грозни преживявания зад гърба си, веднъж завинаги. Това е Сделката, на която се съгласихме. И аз няма да се отметна от нея.