— Разходка на чист въздух, сестра Хебли? — подхвърля той.
Сетне пуска цигарата си през парапета и я поглежда внимателно, като се опитва да разчете изражението ѝ.
— Тежък ден в отделението? Макар че сигурно всичките са такива.
Епинг я кани да изпият по нещо в свързочното отделение. Безпомощна, изпразнена от съдържание, Ани го последва.
Може би духът на Лилиан няма да може да я открие там вътре.
Може би просто има нужда от мъж, за да я защитава — дори от нея самата. От мрака и от страха, които се вият навсякъде около нея, когато остане сама с мислите си.
Радистите живеят в свързочното отделение; тя си спомня за това от времето си на „Титаник“. Това е някаква особеност на професията им — хората с тяхната работа са длъжни през цялото време да бъдат близо до оборудването си. На борда на плаващата болница има само един радист, така че Епинг е единственият, с изключение на офицерите, който разполага със собствена каюта.
Двамата бързо и мълчаливо прекосяват кораба до палубата със спасителните лодки и малкото помещение зад първия комин — на един хвърлей от мостика. Епинг вади бутилка от едно шкафче — сякаш цялата каюта е оборудвана с множество тайни малки отделения, в които има всякакво оборудване, тръбички, жички и други подобни — и налива кехлибарена течност в две мънички чашки.
Тя подушва своята и се смръщва от медицинската миризма на алкохола — като на спирта за разтривки, който използва за пациентите и за почистване на работните повърхности и инструментите на лекарите. Епинг вдига своята чашка срещу нея, а сетне я пресушава на един безразсъден дъх. Тя прави същото.
След няколко минути вече се чувства така, сякаш се носи във въздуха. Когато обръща глава, гледката пред очите ѝ не я последва веднага, а изостава. Всичко е спряло, дистанцирано и абстрактно. Тежестта, която обичайно усеща да притиска гърдите ѝ, всеки ден, всяка минута, е изчезнала. Тя започва да се смее, без причина.
Усещането е прекрасно.
Епинг отново пълни чашата ѝ.
Един час по-късно каютата вече се върти. Ани се затруднява да седи на миниатюрната сгъваема седалка до работната маса на Епинг и без предупреждение се изсипва от нея, все едно корабът е започнал да се клати. Затруднява се и да подрежда думите в правилния ред и да ги кара да излизат от устата си, без да избухва в смях. Освен това ѝ е горещо. Наложило се е да си свали престилката и да разкопчае якичката си, махнала е и колосаната си касинка. Косата ѝ пада на вълни по раменете.
Чарли седи от другата страна на масата, където лесно може да го пипне. Лицето му е почервеняло и се поти, но усмивката му е широка, нехайна и лека. Минало е толкова много време, без никой да я погледне. Да я забележи. Да я оцени. Да я пожелае. В продължение на четири години в „Морнингейт“ е била невидима като призрак. Не е била човек, а сянка. Тук, с Чарли Епинг, е светлина.
Останалото е неясно — как ръцете му дърпат копчетата ѝ, а тя не го спира.
Как устните му откриват гърлото ѝ.
Как дори в миговете, когато той стене до нея, тя не чува нищо друго освен гласа на Дез. Какво направихме, Ани? Какво направихме?
Не знае със сигурност колко часа са минали. Когато се събужда, в ухото на Ани още ехти шепотът на Дезмънд Фланъри.
Къде съм? В тясната каюта мирише на мускус и пот. До нея спи млад мъж и тя си спомня. Чарли Епинг. Евтино уиски. Несръчни целувки.
Измъква се от койката и събира дрехите си. Епинг продължава да спи, с дълбокия сън на удовлетвореното желание. Ани се облича бавно, все едно е забравила как се прави. Не се чувства добре. Усеща се трескава и болнава; болят я дори петите.
Изминава една-две несигурни крачки, като се подпира на мебелите, и ръката ѝ докосва хартия. Голямо парче хартия, което покрива една четвърт от масата. На слабата светлина, която идва от коридора, Ани различава карта. Напомня ѝ за онази нощ преди четири години. Карти, координати и информация за точното местонахождение — това беше много важно тогава. Тя беше видяла цифрите, но не беше знаела как да открие координатите на картата, така че след като се бяха изгубили цифрите, с тях беше изгубена и информацията… Още си спомня как онези мънички бели квадратчета изчезнаха в чернотата на Атлантическия океан, и още съжалява за онова, което направи.
Чувства се така, сякаш все още се носи в опасни води, а в картата има нещо успокояващо. Картата осигурява защита — като талисман, като заешко краче или четирилистна детелина, затова Ани я навива на руло, сплесква я с двете си длани и я нагъва, докато не се превръща в квадрат, достатъчно малък да се побере в джоба на престилката ѝ.