Болката става по-силна и по-настоятелна, така че за Ани става невъзможно да разсъждава. Тя разтърсва глава, сякаш да я отърси. Това не са спомени; това са само истории, които е чувала от Керълайн или от Марк, а може би дори е прочела в някоя книга или е чула от някоя съседка. Няма значение откъде са дошли: тя знае, че не е Лилиан. Това е невъзможно. Тя е Ани Хебли. Просто не се чувства добре.
Връхлитат я други спомени, които се опитва да не приеме. За нещастни времена в Балинтой. Спомня си как отваря стара тенекиена кутийка от бонбони за гърло, пълна с мънички бели хапчета, които е откраднала от болна съседка. Не знае за какво са тези хапчета, но са смъртоносни, ако се вземат в нужното количество. В този спомен Ани Хебли иска да умре. За една провалена жена няма бъдеще със строг баща в малко ирландско градче.
Не и когато бащата на бебето е свещеник.
Но хапчетата не действат така, както си е мислела. Ани започва да кърви между краката и знае какво означава това, защото се е случвало твърде често на жените от нейното родно градче: това е помятане. А точно там е последното място на света, където би искала да ѝ се случи нещо подобно. Не и в къщата. Майка ѝ и баща ѝ ще видят доказателствата и ще разберат, че дъщеря им не е добро момиче.
Тя няма друг избор, освен да слезе до брега и да навлезе в бурните вълни — да се предаде на милостта на морето.
Ани несигурно се олюлява. Искрящата жена от металната вана е изчезнала. Страховитият образ, отразен в шкафа за медицински материали, също е изчезнал. Ани е сама, стъпила в локва.
Дали е истинска и една от историите, които е видяла току-що? Или са просто случки, съчинени от собственото ѝ съзнание, за да не си припомни нещо по-лошо? Някога доктор Алис Лидър на „Титаник“ ѝ беше казала: Увреденото съзнание никога не може да разпознае, че е такова; това е тъжната истина за лудостта.
Тя е толкова, толкова уморена от лудост.
Доколкото вижда, ѝ остава само една възможност за действие. Само едно нещо, върху което може да упражнява контрол.
Противоположното на водата е огънят. Дувесата може и да властва над водата, но няма власт над огъня.
Ани първо си облича халат, като взима един от купчината армейски болнични халати за ранените. Дрехата виси от нея като чул, но поне е суха — даже толкова суха, че от нея ще излезе добра подпалка. Сетне се заема да прерови шкафовете, докато не намира кутия кибрит. Главата ѝ пулсира от толкова силна болка, че едва успява да чуе мислите си, но няма значение. Тя не иска да мисли. Ако започне да мисли, може би няма да успее да направи онова, което е сигурна, че трябва да стори.
Драс, драс. Ани търка фосфорната главичка на кибритената клечка в лентичката шкурка, залепена отстрани на кутията. Разлетяват се обещаващи искри, но в последния момент кибритената клечка се пречупва в ръката ѝ. Тя опитва с друга. Следващата се запалва, но също толкова бързо угасва. Следват още искри и още счупени клечки. Дали не ги стиска прекалено силно? Може би кибритените клечки са се намокрили и вече не стават за нищо. Може би вече нищо не става за нищо. Тя не забелязва лекия повей от океана, който се прокрадва под ръба на вратата и сякаш загася всяка кибритена клечка точно преди да се възпламени.
Трябваше да загинеш в огъня. Мисълта за това се понася през нея, плътна и задушлива. В огъня. В пожара във фабриката, в който загинаха всички онези жени — всички освен нея.
Всички освен Лилиан.
Тя свежда очи към треперещите си ръце и за миг не вижда кибритена клечка, а мъжки бръснач — остър и блестящ.
Започва да пищи.
Четиресет и осма глава
20 ноември 1916 година
Балинтой, Ирландия
Финият пясък от брега прониква навсякъде в къщата — дори в тази стая, която не е използвана от четири години. Това си мисли мисис Хебли, докато бърше един скрин с четка за прах. Щеше да използва кърпа, но тогава пясъкът щеше да издраска дървото. Мебелите не са кой знае какво, но няма други и знае, че съпругът ѝ няма да купи нови.
В стаята на дъщеря си е. Иска да събере нещата на Ани и да я даде на двама от синовете си. Най-малкият, Матю, вече толкова е пораснал, че е истинско наказание да го принуждава да дели една стая с тримата си братя.
Най-сетне е дошъл денят, в който Тереза Хебли е готова да пусне дъщеря си да си отиде.
От тази мисъл сърцето ѝ се стяга, все едно някой го стиска между пръстите си. Не е забравила последния път, когато я видя. Беше в това легло. Изглеждаше така, все едно е заспала, но една майка винаги знае истината. Това не беше сън. Беше посред бял ден. Беше отметнала завивката, за да я събуди, и тогава бе видяла онези ужасни неща. Тереза Хебли не знаеше какви са хапчетата. Не вярваше в съвременната медицина. Според нея всичко това беше дяволска работа и доказателството беше пред очите ѝ.