По чаршафите имаше и кръв. Откъде се беше взела? По Ани не се виждаше никаква рана, нито едно порязано място, нито дори ожулено. Тереза Хебли се беше заела да разтърсва дъщеря си, да ѝ удря плесници в опит да я събуди. Но тя не се събуждаше.
Дали беше умряла? В онзи ден Тереза не знаеше. Вкъщи нямаше никого. Момчетата бяха навън, заети с различни задачи, а Джонатан още беше на работа. Тереза не знаеше какво да направи. Да изтича да доведе някой съсед? Изпитваше неясен срам — как да обясни защо Ани е в подобно състояние? Дали да скрие хапчетата? И се ядосваше на себе си, че губи време и не знае какво да стори. Следващата ѝ мисъл беше да отиде за лекар, но лекарят беше в Дънсеверик — поне на един час пеша.
Накрая толкова се смути, че направи онова, което винаги правеше в моменти на напрежение и нерешителност: отиде на църква, за да се помоли за напътствие. Джонатан не беше тук, за да я подкрепи, затова щеше да се обърне към Господ. Църквата не беше далеч и тя се затича натам. Направо по улицата — толкова бързо, колкото можеха да я носят краката. Там беше мълчаливият млад свещеник, наскоро пристигнал в градчето им, отец Дезмънд — беше зает да сменя свещите във всички свещници. Попита я дали нещо я тревожи и дали може да ѝ помогне. Тя не намери сили да му каже, защото бе толкова млад — струваше ѝ се невъзможно вече да е свещеник, не и наистина — а освен това не искаше да излага Ани пред непознат.
Защото знаеше причината дъщеря ѝ да изпие онези хапчета.
Толкова много кръв — без видими рани — означаваше женска слабост и срам.
Тя падна на колене на една църковна скамейка пред олтара, затвори очи и започна да си повтаря наум „Отче наш“. Познатите слова ѝ донесоха успокоение. Помогнаха на душата ѝ да се успокои, а на дишането ѝ — да се забави. Сърцето ѝ вече не беше толкова свито. И след като светът се забави около нея, тя беше почти сигурна, че чува как Бог ѝ говори — за да ѝ каже да се върне у дома. Дъщеря ѝ се нуждаеше от нея, сега.
Тя се затича обратно по улицата, като си мислеше как съседите (ако имаше такива, които я бяха видели) несъмнено бяха решили, че се е побъркала, след като толкова бързо отиде до църквата и се върна, все едно е трябвало да остави един хляб.
Когато стигна до портичката, разбра ужасната истина. Спомня си за това и до ден-днешен: белите завеси, развети от вятъра, и открехнатата входна врата. И малките отпечатъци от стъпки по пясъка — малки като тези на Ани — които се отдалечаваха от къщата към брега.
А оттам нататък — само морето.
От четири години насам този спомен не спира да я измъчва. Плаче всеки път, когато си спомни, но днес си нарежда да не го прави. Винаги е казвала на Джонатан и момчетата, че Ани не е мъртва, но вече е започнала да си позволява да вярва в евентуалната възможност това да не отговаря на истината. Знае, че е предала дъщеря си в онзи ден и вече е време да започне да си го признава и да понася наказанието, което следва — никога повече няма да я види.
Приисква ѝ се да знаеше кой е бащата на нероденото бебе на Ани, но никой не си е признал. Никой не е доближавал вратата им, с пребледняло лице и шапка в ръка, за да попита къде е заминала Ани и дали има начин да се свърже с нея. Всъщност никой в градчето изобщо не е питал за Ани, с изключение на отец Дезмънд, а мисис Хебли не се съмнява, че го е направил само от тревога за нея, след като всеки ден я вижда как се моли за душата на дъщеря си в притихналото усамотение на църквата.
Тереза Хебли смята, че бащата чисто и просто е страхливец.
Тя отваря чекмеджето на нощното шкафче. Вътре има момичешки неща, които Матю и брат му Марк няма да искат да виждат, защото само ще им напомнят за изгубената им сестра. Панделки и шноли, илюстрации на някоя красива рокля или прическа, откъснати от страница във вестник или списание. Една бяла ръкавица от онези, които се носят в църквата, изгубила близначката си. Малко бурканче руж за устни — макар че Джонатан не одобряваше дъщеря му да използва козметика.
В дъното на чекмеджето е Библията на Ани — онази, която получи като подарък за първото си причастие преди години. Обикновената кожена подвързия е изсъхнала и напукана, а тънките страници — пожълтели. Тереза Хебли я взима в ръка, като си спомня многобройните пъти, в които е виждала Ани, надвесена над книгата — заета да я чете не защото беше толкова набожна, а защото в къщата нямаше нищо друго за четене. Беше толкова жадна за приказки и истории — особено след като баща ѝ забрани да ходи на гости на баба си, майката на Тереза, заради това, че пълни главата ѝ с глупости, феи, селки, дувеса.