Дали бяха готови за пристигането на пасажерите? — запита се Ани, докато за последен път приглаждаше покривката. Дали самата тя беше готова да се раздели с елегантната тишина в нейния кораб?
В далечния край на трапезарията изникна стюард и звънна три пъти поред със звънчето, което носеше в ръката си. Три удара. Значи до качването на пасажерите оставаше точно един час.
— Старши стюардът свиква всички на събрание в салона за пушачи в първа класа — подвикна той на Ани от другия край на празната трапезария, преди бързо да се оттегли.
Какъв късмет. Салонът за пушачи в първа класа беше три палуби по-нагоре. Щеше да ѝ се наложи да побърза.
Докато крачеше по коридора, тя се размина с Джон Стар Марч и му се усмихна, когато той я поздрави с кимване и ръка на фуражката си. Джон беше много по-възрастен от нея — на годините на баща ѝ. Беше пощенски служител, който отговаряше за чувалите с пощата, натоварени на „Титаник“ за доставка в Ню Йорк, но освен това трябваше да помага и за сервирането в трапезарията. Джон беше нещо като знаменитост сред екипажа, защото бе оцелял след осем катастрофи на кораби в морето.
— По една на година, като по часовник — разказа той на Ани, като се смееше. — Вече дори не мисля за това. Явно е част от работата.
Подобно на мнозина от по-младите служители, Ани намираше присъствието на Джон Марч за успокояващо.
Вече в салона за пушачи, Ани с облекчение установи, че не е закъсняла. Докато сядаше до Вайълет, тя я стресна, като я хвана за ръката. Ани си даде сметка, че за пръв път я докосва друго човешко същество, откакто бе напуснала дома си. Остана изумена колко много постигна този дребен жест — накара я изведнъж да се почувства здраво и сигурно закотвена.
Останалите стюарди в салона ѝ напомняха за бедняците от Белфаст: изпити, с тревожни погледи и лица. Неколцина бяха с масивно телосложение, подути от пиене и от обичайната си храна, която се състоеше основно от картофи и зеле. Сред тях имаше едва две дузини жени, а те с Вайълет бяха сред най-младите; транспортната компания беше прословута с враждебността си към присъствието на млади неомъжени жени сред обслужващия персонал на корабите си, защото директорите бяха убедени, че то носи морална поквара. Ани не беше съвсем сигурна, че директорите грешат, ако се съди по поведението, на което бе ставала свидетел на палубите за екипажа след края на работното време: не само мъжете, но и жените обикаляха от каюта на каюта с бутилка пиво или уиски, като си търсеха с кого да се напият; в коридора се въртяха игри на карти и зарове. Мъжете шепнеха изкусителни слова в ухото ѝ, когато смятаха, че ще им се размине.
Но от друга страна, почти всичко на този кораб изненадваше Ани — целият този живот, който го изпълваше, целият този суров потенциал. Единственото друго място, на което бе оставала в компанията на голяма група мъже, беше на черковната служба в неделя — а там бе познавала по име всеки от тях. Сега имената им сякаш бяха отнесени от леката пролетна мъгла и ѝ убягваха.
Миналото ѝ беше сън за зелено и сиво, който бързо се стопяваше. Оставаше единствено горчив вкус в устата ѝ.
Вайълет отново стисна ръката на Ани, когато старшият стюард Андрю Латимър се прокашля и извиси глас, за да накара неспокойното мърморене на колегите и колежките си да замлъкне. Ани не беше имала възможност да опознае Латимър, но беше останала с впечатлението за компетентен човек, който държеше всичко да се прави по определен начин. Нямаше никаква представа дали е справедлив, или сърдечен по природа.
— От този момент до деня, в който акостираме на местоназначението си, не бива да забравяте, че удовлетворението на пасажерите е върховната ви грижа.
Лицето на Латимър беше алено над високата бяла яка на униформата му.
— Независимо какво ви струва това, независимо от останалите ви задължения и задачи, независимо от часа на денонощието, нуждите на пасажерите винаги са на първо място.
Стомахът на Ани се сви. Какво трябваше да означава това? Ако беше заета да изпълнява молбата на един пасажер — например да му донесе вечерята от трапезарията, защото не се чувства добре и не може да стигне дотам — а някоя друга пътничка я спре в коридора, за да ѝ донесе нещо от каютата, с кое трябваше да се заеме първо? Бяха възложили на Ани обслужването на дванайсет първокласни каюти: броят на пасажерите, за които трябваше да отговаря, беше почти колкото на енориашите в родното ѝ градче, а бе длъжна да посреща всичките им нужди и желания, да изпълнява всичките им прищевки, и в добавка към това да почиства каютите им, да им оправя леглата и да им сервира в трапезарията на всяко хранене.