— Моля те да се опиташ да ми повярваш — казва тя, като го хваща за ръцете, все едно се бои да не избяга — все едно очаква да се опита да избяга. — Аз не съм Ани — аз съм Лилиан.
Той застива на мястото си.
— Какво?
Тя продължава с някаква история за призраци, морски духове и други подобни ирландски суеверия, но Марк не успява да я следи, защото е като поразен от гръм. Сигурен е, че никога не е изричал нейното име пред Ани. Откъде го знае? По гръбнака му полазват ледени тръпки и той я пуска, все едно тялото ѝ гори или е полазено от змии.
— Ани, чуй ме. Имаш нужда от помощ…
— Имам нужда от твоята помощ.
Момичето, вероятно окуражено от факта, че той продължава да разговаря с нея, се спуска към него.
— Аз направих нещо ужасно, Марк. За да бъда с теб, платих с бъдещето на Ондин. Сключих сделка с дувесата и не мога да се откажа от нея. Докато съм тук, дъщеря ни е в опасност.
Той не вярва на нито дума от чутото. Всичко това са безсмислици, детински фантазии. Момичето има нужда от лекар. Ще направи така, че да се държи мирно и тихо до сутринта, когато лекарите ще се върнат на дежурство. Ако се разчуе, пациентите ще се разтревожат, че една от медицинските им сестри се е побъркала… Но къде да я заведе? Не може да я отведе в каютите на медицинските сестри. Първо трябва да се успокои, преди да я видят колежките ѝ. Докато търсеше нещо за пиене, мина покрай няколко празни каюти. Никой няма да се сети да я потърси там.
След като я настанява в една от тях, той я убеждава да се опита да поспи, като ѝ обещава, че ще остане да я пази. Изтупва от праха сгъваемо столче и сяда, подпрян на стената, за да я гледа, докато спи. Какво е станало с това момиче? Спомня си писмото, което намери в камината на салона за пушачи на „Титаник“. Беше твърде изгоряло, за да научи много от него, но му трябваше само да прочете думите Виновен съм, че те оставих да се справиш сама с този особен проблем, за да разбере за какво става въпрос. Момичето е забременяло, а след това е било изоставено.
Марк неловко поглежда спящото момиче. Смесила е всичко в главата си, помисля си той — собственото си минало с онова, което се случи с Лилиан. Иска да забрави за собственото си минало, като живее живота на друга.
Но не вярва в това обяснение, колкото и да му се иска.
Живите често са като котва за мъртвите. Думите на стария репортер Стед се връщат в паметта му — за това, че мъртвите искат да оставят всички премеждия зад гърба си и да избягат в отвъдното, но живите, неспособни да ги пуснат да си отидат, ги задържат тук. Любовта и отчаянието ги приковават за тази земя като тежки вериги. Дали той не е бил котвата на Лилиан? Дали той не е виновен? Дали тя не се е върнала, като използва за съсъд това окаяно, слабо момиче?
Не, това са глупости. Духовете не съществуват.
Той се изправя от столчето, нетърпелив да се заеме с нещо. Прострял е мокрите дрехи на Ани, за да се изсушат, и сега ги проверява, като докосва с ръка полата и престилката ѝ. Още са влажни. В джоба на престилката ѝ напипва нещо обемисто и твърдо. Изважда оттам някаква несръчно сгъната хартия. Когато я разгъва, вижда карта на Егейско море — и по-точно, на пролива Кеа, през който трябва да мине корабът на път към Мудрос. Миналата вечер се заговори с един офицер, докато пушеха по цигара на откритата палуба, и офицерът му каза, че проливът Кеа е трудно място за навигация — тесен и пълен със скалисти плитчини. Но тук — тук е отбелязан с тайнствени символи и кодове.
Стомахът му се свива, когато отново поглежда към Ани. Спомня си всички пъти, когато е приготвяла топлото мляко за Ондин. Спомня си как Ондин изглеждаше толкова болнава, толкова… променена. Спомня си за опасенията на Керълайн. Тогава беше решил, че това е поредната проява на женска ревност. Но сега се пита дали не е сгрешил.
Няма никаква представа как да разбира брътвежите на Ани, нито защо ѝ се иска да се смята за Лилиан. Сигурно е нещо, свързано с него. Тя иска да бъде на мястото на Лилиан. Съзнанието е способно на ужасяващи неща. Виждал е мъже да се пречупват в окопите и изведнъж да решават, че отново са на седем годинки и играят на криеница в гората, докато мама ги търси навсякъде.
Накрая решава да се поучи от самата нея и се сеща какво точно трябва да направи. Посяга към колана си.
Петдесета глава
Къде съм?
Спомня си как Марк я води по някакъв коридор, нейната ръка е провесена през рамото му, а краката ѝ едва докосват пода. Сетне внимателно я отпуска на легло. Това е последният ѝ съзнателен спомен.