Ани е като пасажер в собственото си тяло, докато потъва в сън. Неспособна да говори, да контролира мислите си, да накара плътта да се подчинява на волята ѝ.
В съзнанието ѝ се появяват образи — и тя незабавно разбира, че това са спомените на Лилиан Нотинг — все едно някой е пуснал филм само за нея.
Нощното шкафче до леглото, от страната на Марк. На него е оставена книга, под ъгъл, все едно е отваряна наскоро. Между страниците се подава обикновен плик, кремав на цвят, с който си е отбелязал докъде е стигнал. Тя не си спомня Марк да е чел снощи или някоя предишна вечер… В последно време не е идвал в нейната спалня, затова тя се е промъквала в неговата. Но той не е там. Тя разбира какво означава това. Знае къде е.
С Керълайн. Тя протяга ръка към книгата — несъмнено Керълайн му е дала да я прочете — и когато я вдига, от нея изпада плик.
Тя го вдига от пода. В горния ляв ъгъл е отпечатано „Транспортна компания «Уайт Стар».“
В него има билет. „Титаник“. Пасажер в първа класа. Мистър Марк Флечър.
Върху тези думи е сложен червен печат: ПЛАТЕН.
Тя прокарва палец по червеното мастило. Лилиан познава само един друг човек, който има билет за това плаване.
Болката, която изпитва, идва незабавно: като кама, забита в сърцето ѝ.
Правият бръснач на Марк невинно лежи на една ръка разстояние. Тя не го прави само за да се освободи от мъчителното си напрежение — така че кръвта да я разсее от болката, която изпитва вътре в себе си — а за да се опълчи срещу света. Дотук с женската красота. Без нея сме нищо.
Продължава с косата си — отрязва я на неравни кичури, докато ръцете ѝ треперят от парещата ярост, която изгаря отчаянието ѝ, за да го превърне в решителност, в някакво странно и свръхестествено съсредоточаване.
В този вид, като чудовище, тя излиза от къщата. И поема по уличката, така че всички да я видят.
Всичко се случва като в мъгла. Виковете и стоновете на онези, които я забелязват срещу себе си. Но никой не може да я спре. Тя вече тича, обзета от треска, като продължава да кърви, и хората се отдръпват от пътя ѝ, когато минава покрай тях като кошмар от плът и кръв.
Следва мириса на вода по вятъра. Спира на един мост, където вихърът облизва вече почти голата ѝ глава. Този хлад на мястото, където преди усещаше само огъня на мъчителната си болка, ѝ носи мимолетно облекчение. За кратък миг Лилиан се усмихва. Значи това е усещането да бъдеш свободен.
Сетне пристъпва напред. Хората на улицата под нея ахват, когато…
Тя пропада в ледените води на Темза. Водата я обгръща незабавно и безмилостно. Сграбчва нощницата ѝ и я тегли надолу, надолу…
Тя се нагълтва с вода и поема още в дробовете си…
Съзнанието ѝ се изпълва с паника, бори се да я изтръгне от този унес…
Не, не, не… Какво направих? Но вече е твърде късно…
Не мисли за нищо друго освен за Марк, не вижда нищо друго освен него. Дори в този миг тя му прощава…
Иска да си върне всичко — мъжа си, бебето си, живота си…
Но натискът в гърдите ѝ вече е непоносим. Опитва се да се пребори, за да изплува на повърхността, но вместо това сякаш пропада все по-дълбоко…
И сетне, в мрака, в болката, която разкъсва дробовете ѝ, се чува глас — чист като музикална нота, сладък като ангелски зов. Един глас, който звучи като самата невинност.
Мога да ти дам втори шанс, казва той. Гласът е на водата, на нещо необятно и невидимо. Но с последните си искрици живот тя вижда две зелени блестящи очи и разпиляна коса. Морска богиня или фатална халюцинация, мимолетно видение — не знае със сигурност.
Аз съм навсякъде — сякаш казва видението. — Аз съм великата вълшебна майка на морето, способна да чуя удавниците — независимо къде се намират. Искаш ли да живееш? Ще изпълня желанието ти, но в замяна ще ми дължиш нещо: една невинна душа.
Не можеш да се върнеш в тялото си. То е съсипано и вече няма полза от него. Но аз ще ти дам ново тяло. Тя току-що си отиде. Тялото е съвършено.
Върви сега. Върни си любовта, ако това желаеш. Само не забравяй: трябва да изпълниш своята част от Сделката. Аз ще си получа Невинните и те ще живеят с мен в дълбините. Защитени и обичани навеки. Това е сделка, от която не можеш да се откажеш.
Лилиан отваря очи и вижда, че стои на трапа пред кораба „Титаник“, с очукан куфар в ръка, обута с износените обувки на Риона, лелята на Ани, които е получила от нея. Това са спомените на Ани: как се запознава с Вайълет Джесъп. Как избира за себе си по-тясната от двете койки в миниатюрната каюта, която трябва да делят, за да се докара на Вайълет. Как изпробва униформата на стюардеса от транспортната компания „Уайт Стар“ и скрива златното си разпятие под нея, така че никой да не го види. Как се научава да сгъва салфетки за хранене, да оправя легла и да приготвя чай според правилата на компанията.