Как стои на палубата на 10 април 1912 година и гледа пасажерите от първа класа да се качват по трапа, и се пита кои от тях ще бъдат настанени в каютите, определени за нея — дванайсет каюти в първа класа. Как вижда Марк Флечър, който изглежда като истински проспериращ мъж в хубавия нов костюм, който му е купила Керълайн. А той е разсеян, защото бебето в ръцете му току-що е изцапало палтото му.
Бебето е Ондин.
Ани се събужда, обляна в студена пот. Но дори будна, в мислите ѝ продължават да кръжат образи. Как сама си пише бележка посред нощ, в отчаяното си желание да съобщи истината на будното си съзнание. Как нощем броди из кораба и търси Марк, иска да чуе Марк, чака Марк да се появи. Как се наслаждава на миговете, в които я прегръща.
Дувесата има право.
Ани е Лилиан.
През цялото това време не е била обсебена. Тя е била тази, която е обсебила друга.
Тя се е върнала — ала не за детето, взето от Керълайн. А заради мъжа.
Върнала се е заради Марк.
Но мисълта, която гори най-болезнено в съзнанието ѝ, е мисълта за онова, от което се е съгласила да се отрече в замяна на любовта.
Уликата — ключът към загадката, от самото начало — изплува в мислите ѝ: брошката. Брошката, която през цялото време е била в джоба ѝ, със скритото си малко капаче.
Капаче, за което през цялото време е знаела и разсеяно е докосвала с пръст, докато се е занимавала с работата си, за да получи утеха от него. Защото тази брошка някога е била нейната. Керълайн е подарила тази брошка на Лилиан.
А сетне следва и най-лошото — мрачният, болезнен прилив на истината, когато Ани вижда сама себе си — вижда Лилиан — докато налива и стопля млякото за детето всяка сутрин. И всеки следобед. В едно скришно ъгълче на кухнята на „Титаник“, за да не пречи на готвача.
И незабелязано отваря брошката, за да поръси от праха в топлата бяла течност.
По една щипка на всяко хранене.
Да, тя, тя е била виновната, през цялото време.
Тя е била опасността за детето.
Тя се е опитвала да спази обещанието си.
Защото в крайна сметка е дължала едно дете на дувесата. Една невинна душа. Такова е било условието на Сделката.
Тя си спомни как се обърна към Марк, в отчаян опит да го предупреди. Как му каза, че не обръща внимание на дъщеря си. Ондин не изглежда добре. Според мен е болна.
Мисля, че Ондин е в опасност.
Мисля, че трябва да ме чуеш.
Ти се нуждаеш от мен, Марк, не разбираш ли?
От мен, Марк Погледни ме. Виж ме.
Избери ме.
И сега: тя се опитва да скочи от леглото, за да открие Марк и да го накара да проумее истината. Трябва да ѝ помогне да сложи край на този кошмар.
Но нещо я задържа. Колан, стегнал китките ѝ. Завързана е за леглото.
Или поне Ани Хебли е завързана.
Ала Лилиан Нотинг не е.
Петдесет и първа глава
— Керълайн ти подхожда повече от мен — рече Лилиан, като го докосна по рамото.
Двамата седяха заедно в стаята за закуска в дома на Керълайн и гледаха през прозореца как се разхожда с бебето в градината.
Лилиан не пропускаше нищо. Големите ѝ сини очи сякаш поглъщаха всичко. Марк се прокле; нима го беше забелязала, докато гледаше твърде втренчено как Керълайн минава между поддържаните цветни лехи? Винаги можеше да каже, че се чувства задължен пред Керълайн — което беше вярно. И двамата безспорно ѝ дължаха много. Но Лилиан не беше глупачка.
— Никоя друга жена не може да се сравнява с твоята красота — отвърна той, като целуна ръката ѝ.
Това също беше вярно: Лилиан можеше да стане модел за илюстрации в списанията за дами. Стига да решеше, нейното лице можеше да продава чай, парфюм, сапун. С тази разлика, че му беше трудно да си я представи как застава неподвижно, за да позира. Можеше и да излезе на всяка сцена в „Уест Енд“ (стига да умееше да играе, но уви, тя не умееше — беше твърде драматична по душа, за да се занимава с актьорската професия).
— Красотата повяхва — рече му тя, а гласът ѝ беше поръбен със сребристото острие на нуждата. — Питам се дали и тогава ще ме обичаш? Когато остарея…