Но когато вечерта се прибра у дома, Лилиан не беше там.
Билетът за първа класа беше на нощното шкафче, изваден от плика.
Тя го беше открила на мястото, където набързо го беше скрил между страниците на една книга. Винаги беше хранила подозрения срещу него, дори преди това. Трябваше да се досети, че ще стане така.
Но най-лошото предстоеше.
Беше ужасяваща картина, която не успяваше да проумее. Отказваше да открие смисъл в нея.
„Какво си направила, Лилиан?“
Беше недоразумение.
Щеше да я открие. Щеше да изрече всяко извинение и всяко обещание, излизали някога от устата на някой мъж.
Той я обичаше. И най-сетне щеше да се ожени за нея.
Щяха да открият начин да се справят — независимо как.
Но нямаше. Защото той никога повече не видя Лилиан жива.
Марк надига бутилката скоч и я обръща над чашата си, за да изцеди от нея последните струящи капки кехлибарена течност. Уискито беше хубаво — беше открил тази бутилка, скрита в чекмедже в един от лекарските кабинети.
Той се навежда над картата, която намери в джоба на Ани. Вече почти е изсъхнала, след като я разстла на една маса и я затисна по краищата с книги. Картата е намачкана, а на места мастилото се е разтекло, но може да я разчете. През изминалия час я разгледа и му се струва, че е разбрал какво изобразява: навигационни маршрути в пролива Кеа, до гръцкото крайбрежие. Проливът се намира в Цикладите, с тяхната слава на ветровито и опасно място, някога смятано за прокълнато от моряците. Той не е моряк, но картата определено му изглежда опасна, нашарена с многобройни острови и маркировката за изменчиви дълбочини на морското дъно между тях.
А най-тревожно изглеждат бележките — направени наскоро, на ръка — които, поне доколкото Марк може да определи, указват местоположението на подводни мини. Чувал е, че германските подводни мини представляват все по-голяма заплаха за корабоплаването в този район. А точно в момента корабът „Британик“ плава на север покрай югоизточното крайбрежие на Гърция, право към Цикладите, и ги доближава с всяка изминала минута. Капитанът веднага трябва да види тази карта.
Докато я навива, той неволно се пита как се е озовала у Ани.
Излиза в коридора, като се чуди къде може да открие капитан Бартлет в този сутрешен час, и чува приглушена песен отнякъде. Разпознава я: църковният химн „По-близо до Теб, Господи“2. Сетне си спомня: в този час се провежда сутрешната църковна служба, вероятно в столовата, където могат да се съберат най-много хора. Капитан Бартлет със сигурност ще е там, а може би дори ще води службата.
Марк подръпва дрехите си, които не е сменял от предишния ден. Чувства се измачкан и неопрятен, а мислите му плуват в уискито. Опитва се да приглади косата си. Потта и влагата във въздуха са я накарали да се върне към естественото си къдраво състояние, така че прилича на някой побъркан — поредният ранен от бойното поле, който не успява да се съвземе от шока.
Отправя се към мястото на службата с цялата бързина, която му позволяват раните му, но не е лесно да се придвижва през кораба с бастун и няколко пъти едва не пада, когато върхът на бастуна му се закача в парапет или праг. Докато се спуска по стълбищата, се смущава от приликата на този кораб с „Титаник“ — макар и да е лишен от луксозните му детайли, прислугата и музикантите, дамите с копринени рокли и фантастични шапки с пера, алкохолните изпарения и дима от пурите, и парфюмите. Все едно се е върнал във времето — или може би е призрак, който продължава да броди в настоящето.
Пеенето се чува все по-отблизо. Вече различава думите:
Усеща присъствието на много хора от другата страна на вратата и си представя как седят по скамейките — моряци в униформи, медицински сестри със сукмани и пребрадки, войници в болнични халати, закопчали ръкави или крачоли с безопасна игла на мястото на някой липсващ крайник. Ароматът на закуската, която е минала отдавна, продължава да се носи във въздуха. Пържена херинга и боб, кафе и чай. Миризма на хора. Делата им са толкова човешки — дори богослужението, с което отдават почит на своя Бог, е толкова човешко по същността си. Несигурни гласове, които пеят заедно без музикален съпровод.
2
„По-близо до Теб, Господи“ от Сара Флауър Адамс (ок. 1840). Последната мелодия, изсвирена от осмина музиканти на борда на потъващия кораб „Титаник“. — Бел.ред.