Силното присъствие — на живота, на вярата — което се излъчва отвъд тази врата, пулсира от топлина и живот, докато той е мъртъв и изстинал още отпреди четири години, когато си отиде Лилиан.
Престани да мислиш за Лилиан. Плаваме право към опасността. Трябва да съобщя на капитана. Марк си нарежда да забрави за всичко друго. За Ани, Лилиан, за дъщеря си. Притиска навитата на руло карта по-плътно до гърдите си и протяга ръка към вратата.
Но тя не помръдва. Не може да я отвори.
Не би трябвало да е заключена, не и за църковна служба. Това е абсурдно. Всички са добре дошли на службата.
Той опитва отново, но бравата се върти напразно в ръката му, когато я докосва. Започва да удря с юмрук по дървото. Отвътре трябва да го чуват — защо някой не става да му отвори вратата? Но нищо не се случва; все едно не могат да го чуят, все едно се намира в някакво друго измерение. Все едно е призрак.
Или сякаш църквата не го допуска да влезе.
Той си спомня от някаква приказка, която е чувал в детството си, как вещиците и демоните не могат да прекрачат прага на свещена обител.
Всичко е в главата ти, старче.
Но не е така и той го знае.
Продължава да удря по вратата и отново разтърсва бравата, но никой не идва да му помогне. Накрая се отдалечава с накуцване по коридора, докато вече не може да чуе пеенето. Гласовете, които му звучаха сладостно човешки едва преди броени мигове, сега му се струват злокобни, застрашителни и оглушително силни. Какофония на невинността.
В объркването и тревогата му в главата му изниква една налудничава идея.
Може би Ани казва истината. След всичко, което е преживял през последните няколко дни, той е принуден да признае, че думите на Ани са единственото смислено обяснение.
И нещо повече — може би тя не е единственият призрак.
Той се оживява от трептенето на нова мисъл. Може би има последен шанс за изкупление. Той е виновен за смъртта на Лилиан — през цялото време го е знаел. Живя с вината си и се опита да я скрие, като се ожени за Керълайн. Той я уби с пренебрежението си. Тази дувеса — морска вълшебница или както там я нарече Ани — може и да има власт над Лилиан, но сега съдбата му беше дала шанс да спаси дъщеря си. Какво беше казала Ани — богинята на морето настоява да си получи невинните души? Ондин е невинна, но проклет да е, ако я остави на морето.
Ако всички са на църковната служба тази сутрин, значи в кабината на шурвала и капитанския мостик не са останали почти никакви хора. Малцина ще се опитат да му попречат. Марк вече знае как да действа. Да направи така, че най-сетне да сложи край на това проклятие. Да сложи край на всичко.
Това е причината тази карта да се озове у него. Било е важно той да знае къде са подводните мини.
Марк Флечър отново се изправя на крака и поема към мостика. И към своята съдба.
Петдесет и втора глава
Сънувам ли?
Ани стяга мускулите на ръцете си, за да ги изпъне — и те рязко спират дотам, докъдето им позволява движението, подобно на куче, завързано с верига за дърво. Китките ѝ са омотани с кожен каиш, а другият му край е завързан за металната рамка на леглото. Тя се дърпа все по-яростно, но рамката е закована за стената и не помръдва.
Не си спомня как се е озовала тук. Не може да си спомни на кой кораб се намира. Времето се е сляло в мислите ѝ, животите ѝ вече са едно.
Спомня си как усещаше, че се носи, така че краката ѝ не докосваха земята. Как се носи по коридорите на кораба — на „Титаник“, а не на „Британик“, ако се съди по прекрасното обзавеждане и обстановката на кораба в целия му блясък — и вижда хората, които познаваше тогава, отдавна преминали в отвъдното. Те обръщат лица към нея, когато преминава покрай тях — Уилям Стед, Бенджамин Гугенхайм, Джон Джейкъб Астор. Когато си спомня за тях сега, тя ги съжалява: мъже с измамно усещане за собствената си значимост, които не спряха да се преструват чак до самия край. Ако бяха знаели, че им остават броени дни живот, какво по-различно щяха да сторят?
А сетне вижда и Керълайн, която обръща към нея милото си лице, грейнало от истинска любов. Нейната любима приятелка. Болка пронизва гърдите на Ани. Сърдечна болка, мъчителна и истинска.
А накрая вижда и самата себе си, поглежда надолу към себе си в този момент, завързана за това легло, с разрошена като гнездо коса, с мръсотия и следи от сълзи по лицето. Как може да се вижда така? Може, защото не е Ани — не и в този момент. Сега е Лилиан.