И сякаш в отражението на тази внезапно осъзната истина тя усеща лекота. Усеща… свобода. Напрежението в китките ѝ отслабва. Отначало почти недоловимо, а сетне все повече, докато не успява да освободи ръцете си.
Едновременно е в това тяло и не е в него.
Тя сяда в леглото, като разтрива китките си, и оглежда каютата около себе си. Вижда дрехите си, които съхнат, и открива липсата на картата. И мигновено разбира, макар и да не знае как го знае, къде е тя. Кой я е взел.
И какво трябва да направи сега.
Краката ѝ сякаш не докосват пода, когато се отправя към мостика. Чудно защо, на този голям кораб цари изненадваща тишина и всичко изглежда пусто — все едно вълшебница е омагьосала това плаващо царство със заклинание за сън.
Тя знае какво ще открие на мостика, и наистина е така: Марк, застанал недалеч от щурвала, се взира в окаяната карта, опъната между двете му ръце. На пода в краката му лежат двамината, оставени на пост — двамата мъже, попаднали под въздействието на заклинанието, приспани дълбоко. Или той им е направил нещо лошо?
Марк вдига поглед към нея, когато влиза, но изненадата и объркването му бързо се стопяват. Тя знае, че той не вижда Ани, а Лилиан — при това не разгневената Лилиан, която жадува за отмъщение, след като я е предал, а предишната Лилиан. Красива и блестяща, неопетнена, с лъскавата ѝ тъмна коса, вдигната на тила, прекрасна като зората.
Той протяга ръка към нейната, а очите му са широко отворени и изпълнени със сълзи.
— Това си ти.
Тя вижда, че очите му са червени — и разбира, че е пил. Разбира, че едва се държи. Ала много пъти го е виждала такъв и преди. Той винаги е имал нужда от нея. От нейната прошка.
Пръстите им се преплитат. Неговите са топли и силни, докато нейните са безплътни като вода. Приисква ѝ се да можеше да го хване по-здраво. Двамата са заедно. Най-сетне. Най-сетне и той вижда истината.
— Никога не съм те оставяла — казва му тя, като осъзнава, че това е вярно. — Всичко беше заради теб, Марк. Нищо друго освен теб няма значение за мен. Нали го знаеш?
Не може да разбере дали произнася тези думи, или те просто някак си преминават между тях двамата, от нейното сърце към неговото. Чрез онази необяснима връзка, която винаги са имали помежду си. И макар едва да усеща тялото, в което се намира, нещо все пак я стисва за гърлото. Нещо болезнено, силно и изпълнено с емоции.
— Аз дадох всичко, Марк. Дадох… дадох детето си.
— Но ние се съгласихме да го направим.
— Не на Керълайн, Марк. Не на нея. Дадох Ондин на дувесата, не разбираш ли? Това беше моето… обещание. Сделката.
— Не разбирам.
Говори тихо, почти шепнешком, и се взира в очите ѝ, все едно е прикован на място от нейния поглед.
— За да мога да се върна при теб, не разбираш ли? За да можем отново да бъдем заедно. Най-сетне. Завинаги.
По лицето на Марк преминава сянка на тревога, но само за миг. Ондин. Детето му — но детето, което не е виждал от четири години. А майката стои пред очите му. И го държи за ръката.
Той я притегля в обятията си, като притиска нейното тяло — не, това тяло — към своето. Ръцете му откриват челюстта ѝ, тила ѝ, косата ѝ, както винаги са правили, когато беше жива, и тя се усеща от жив огън. Толкова, толкова дълго е чакала. Мисълта за него — нуждата от него, от втори шанс, от това — болезнено пулсира в нея.
— Обичам те — прошепва отново той, сякаш не може да повярва. — Ти се върна заради мен и аз те обичам. Толкова те обичам.
Когато устните му докосват нейните — солени от сълзи — тя усеща как тази целувка отново я изпълва с лекота, сякаш е лека като вятъра, усеща как изтегля нещо от нея, усеща как душата ѝ намира неговата и двете се завихрят. Всичката болка, всичката ярост и страх, всички компромиси и предателства, цялото чакане. Ужасното мрачно обещание, което даде. Всичко е водило към този момент.
А сетне — сетне тя отстъпва крачка назад. И на мястото на това мимолетно блаженство остава единствено самотата.
— Точно така — продължава Марк, без да забележи промяната у нея.
Очите му се взират в лицето ѝ, сякаш искат да се изпълнят с него, все едно е човек, умиращ от жажда, който най-сетне може да се напие до насита.
— Ти си единствената за мен, Лилиан. Винаги си била единствената.
Той едва не се разсмива, когато го казва.
— Никога не е имало друг освен нас двамата. Ти беше права. Беше права.