Едната му ръка още обгръща кръста на Лилиан, когато Марк посяга към щурвала на кораба, а в очите му искри почти налудничав блясък.
— Хайде да свършваме с това.
— Почакай, Марк. Какво искаш да кажеш, как така…
— Така е по-добре и за Ондин — промърморва той, докато отново разглежда картата. — Тя е на сигурно място, с единственото семейство, което някога е познавала. По-добре е никога да не научава за нас.
И в този миг тя разбира какво възнамерява да направи Марк.
С болезнен стон Ани се връща в собствената си кожа, като се преборва със скръбната болка на Лилиан в себе си.
Веднъж, когато беше малко момиче, отиде да поплува край брега на Балинтой. Улови я въртоп и я завлече под водата, така че усети как дъхът излиза от дробовете ѝ, а слънчевата светлина се стопи, докато морето я теглеше все по-навътре, с главата надолу. Тогава беше твърде малка, за да си помисли, че ще умре. Все още дори не си беше измислила играта на изчезваница. Почувства паника и объркване, докато се бореше под вълните… но под повърхността на всичко това имаше нещо инстинктивно и неизменно — вяра в излизането обратно горе; сигурност в това, че светлината и дъхът ще се върнат. Като дете човек не си представя нищо друго освен живота, освен светлината, освен още един шанс и още един, и още един.
В този миг, в който Марк посяга с блеснал поглед към щурвала, Ани отново се връща към онази сигурност. Дори сега — след всичко, което се случи. Ужасните рамки на живота ѝ под зоркото око на нейния баща. Настойчивото внимание на Дезмънд, докосването му и върховната му измяна. Божията измяна. Бременността. Унижението. Желанието да умре. Мечтата да избяга. След всичко това — дори след като се превърна в неволен съсъд на друга изгубена душа — у Ани е останало нещо от истинската ѝ същност и нещо от тази истина, от тази вяра: от тази светлина. Дълбоко в нея е останала сигурност.
И тя се улавя за нея, докато съзнанието ѝ изплува над заклинанието и тя се оглежда, и вижда истината:
Плават през пролива. Тя различава яростните бели хребети на вълните, докато водата се разбива и вихри между канарите. Ако корабът не се блъсне в скалите, скрити под водата, ще се натъкне на някоя от мините на германците.
Той иска да потопи кораба. Да обрече на гибел хилядата души на борда, които спят в неведение за онова, което ги очаква. Както хората на „Титаник“.
Да — казва един глас в нея. — Ще бъдем заедно навеки. Но това не са мислите на Ани. Това са желанията на Лилиан, но Ани не е в състояние да убие всички на борда на този кораб. Не може да понесе отговорността за толкова много смърт, не и за втори път.
— Не можеш да го направиш, Марк — казва тя, като се изтръгва от ръцете му. — Не можеш да ги убиеш всичките. Те са невинни.
По лицето му се чете най-чисто объркване.
— Какво искаш да кажеш? Аз го правя заради нас. За да те освободя от тази Сделка. Това е единственият начин да бъдем заедно, не виждаш ли? Този живот — той е свършен за мен. Но за нас, за нас — животът едва започва.
Той е твърдо решен. Но тя не може да бъде толкова себична. Тя е добро момиче.
Опитва се, но не успява да отскубне шурвала от хватката му. Това тяло още не е — и никога не е било съвсем — нейното. Може би никога не ѝ е принадлежало наистина, още откакто е родена. Може би телата на жените никога не им принадлежат. Той я отблъсква — вече маниакално, с отчаяното желание да задържи щурвала по курса въпреки силата, с която се разбиват вълните в кораба. „Британик“ се издига и пада, и се разтърсва като корабче от хартия, пуснато по бурна река. В съзнанието ѝ проблясват картини от последната нощ на „Титаник“ — усещането за подхвърляне, за пропадане. Във въздуха пращи електрическият заряд на неизбежната катастрофа.
Ани може да се закълне, че подушва експлозивите във въздуха част от секундата преди да ударят мината.
В последния миг прави единственото, на което е способна: освобождава омагьосаните от заклинанието и ги събужда, така че да се опитат да се спасят сами. Може и да е сгрешила във всичко останало, но все още може да направи както трябва едно последно нещо.
Шнуровете на алармените звънци я зоват от другата страна на контролното табло, отвъд ключовете и лостовете, бутоните и плъзгачите, използвани от капитана и екипажа, за да управляват кораба. Тя се хвърля към тях, като се моли Марк да не я последва, да не се опита да я спре, да не му достигне времето да го стори.
Сграбчва шнуровете и ги дръпва с всичка сила, така че алармените звънци отекват в целия кораб, а пронизителният им зов разкъсва мъглата на заклинанието.