— Трябва да поддържате у нашите пасажери — у нашите пасажери от първа класа — усещането за това, че са отседнали в хотел от световна величина. Да, ние се гордеем с „Титаник“ — и никога не бива да забравяме, че това е най-луксозният океански лайнер в света! — но освен това трябва да изтъкваме пред нашите пасажери какви са многобройните удобства, с които разполагат. Погрижете се да разберат за съществуването на гимнастическия салон например, както и на библиотеката.
В библиотеката на първа класа има хиляда тома, спомни си Ани статистиката, която им бяха набили в главите, така че да я повтарят с лекота. В библиотеката на втора класа — петстотин тома. Когато научи това, си помисли как самата тежест на всички тези книги — на всички истории, които съдържаха — изглежда едва ли не непосилна за един кораб. Отопляем басейн, посещението в който струваше едва един шилинг. Стая за игри на децата. Панорамни палуби за разходки.
— Освен това трябва да внимавате и за нещата, които не бива да споменавате на нашите пасажери, за да не отнемете от удоволствието на пътуването им — продължи Латимър и ги изгледа един по един, все едно искаше да се увери, че всички внимават. — Фамилиарните отношения не се насърчават. Не се изкушавайте да споделяте лична информация. Не им позволявайте да ви наричат с малкото ви име.
Вече им бяха раздали разпечатан списък с правилата, за да ги запомнят наизуст, но когато ги чу произнесени на глас, това упражни различен ефект върху Ани. Нормите винаги ѝ бяха помагали да се чувства спокойна.
Латимър замълча. Очите му бяха много тъмни. Въпреки цвета на лицето му Ани чувстваше, че в него има нещо безкръвно, нещо ледено и кораво.
— А понякога ще попадате и на пасажери с маниакален уклон, които ще демонстрират прекомерно внимание към страховете и опасностите на пътуването в открито море — рече Латимър и отново закрачи напред-назад. — Трябва да сторите всичко по силите си, за да сложите край на подобни мисли. Ако ви попитат за това, трябва да ги уверите, че транспортната компания „Уайт Лайн“ се радва на най-високата репутация за безопасност и сигурност в бранша, а сетне да се постараете да пренасочите вниманието им към музикалната програма за предстоящата вечер или към палубните игри.
Латимър току-що беше приключил със своята реч, когато прозвуча звънецът: оставащият час беше изминал и бе настъпил моментът, който всички бяха очаквали. Само за миг шумотевицата от другата страна на железните преградни стени стана оглушителна.
Латимър извика нещо, но вече бе изгубил вниманието на стюардите. Ани изтича навън заедно с всички останали и ахна, когато излезе на палубата и стигна до парапета.
На кея под кораба гъмжеше от хора. Бяха подредени на опашки в очакване да ги отведат по траповете и нетърпеливо се притискаха към веригите. Изсипваха се от файтони. Караха се на носачите, които се бореха с багажа им. Бяха повече, отколкото някога бе виждала на едно място. Замайваше се само като ги погледнеше.
Пасажерите бяха разделени според класата, в която щяха да пътуват. В далечния край на кораба беше трета класа: пътниците там бяха най-вече мъже с работни дрехи, макар и най-хубавите, с които разполагаха, преметнали вързопи през раменете си подобно на моряци. По-напред бяха пасажерите от втора класа: отново най-вече мъже, но малко по-добре облечени в неделните си костюми. Бяха солидни, улегнали представители на средната класа: съдържатели на магазини, проповедници, учители и други подобни.
Ала хората от първа класа бяха съвсем различни. Бяха поравно мъже и жени и всички в почти царствени одежди, каквито беше виждала само в периодичните издания — дрехи, каквито нито един жител на Балинтой не би могъл да си позволи. Коприна, сатен и щраусови пера, и цели ярдове декоративни панделки. Рокли, които нямаше как да не са дело на майсторки шивачки: толкова плътно бяха изваяни по телата на собственичките си. Повечето пасажери бяха придружавани от един или двама прислужници, спретнати в черни униформи, които носеха ръчния им багаж или се грижеха за децата. Ани напразно потърси с поглед някоя златна залъгалка, макар да беше почти сигурна, че Вайълет се е пошегувала; дори едно провинциално девойче като нея знаеше, че чистото злато е твърде меко и детето може да си повреди зъбите, ако го захапе.
Точно в 10 часа сутринта бяха спуснати веригите, които преграждаха траповете за качване на борда, и пасажерите ги изпълниха на тълпи. От мястото на Ани изглеждаше така, все едно към нея се е понесла тъмна разпенена вълна от хора. Тя неволно се отдръпна. Множеството от човешки тела и какофонията от гласове бяха твърде много за нея, след относителната тишина и спокойствие на изминалата седмица. Едва се пребори с налудничавото си желание да се извърне и да хукне да бяга, да се скрие в каютата, която делеше с Вайълет, или да намери начин да се измъкне скришом от кораба, преди да е отплавал от пристанището. Пое си дълбоко дъх. Беше изпълнена със страх, но усещаше в костите си, че този миг във времето, този кораб, бяха нейната съдба.