Тя се обърна и рязко отстъпи крачка назад: точно пред нея сякаш от въздуха бе изплувал млад мъж, малко по-възрастен от нея самата, който поклащаше бебе в ръцете си, за да се опита да го успокои. Ани веднага го съжали. Изглеждаше толкова нещастен, неспособен да попречи на детето да се гърчи, сякаш не знаеше накъде да се обърне за помощ. Освен това Ани съчувстваше и на бебето — несъмнено му се искаше отново да се върне в детската си стая, където всичко беше спокойно, мило и свежо.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — успя да изрече тя, като се обърна към мъжа.
Очите му се отвориха широко, за да я огледат от главата до петите. Бяха добри очи, обагрени в хладното сиво-синьо на скрита пещера край морето. Освен това ѝ се сториха някак познати.
— О… извинете ме! Не ви видях там.
От устата на детето се разнесе гъргорене и миг по-късно цялата предница на вълненото палто на мъжа вече беше изпръскана с белезникава гъста течност.
— Моля ви, нека да ви помогна.
Ани извади от джоба си кърпа за почистване и протегна ръце към бебето. Мъжът с готовност ѝ го предаде, сякаш го стори инстинктивно.
Детето не беше на повече от няколко месеца — мъничко, но здраво момиченце с тъмни очи и кичури бледа меднокафява косица, които стърчаха изпод бонето му. Ани го прегърна с лекота, едва ли не по навик, макар и да нямаше почти никакъв опит с бебета, защото самата тя беше най-малкото дете в семейството.
Но пеленачето скоро притихна, притиснато в пазвата на Ани.
Бащата се зае да почиства палтото си с нейната кърпа.
— Май те хареса — отбеляза той.
Сега, когато вече не изглеждаше толкова притеснен, Ани забеляза, че е хубав мъж. И нещо у него наистина ѝ се струваше познато — дотолкова, че почти не можеше да мисли за нищо друго. В главата ѝ прозвуча нещо подобно на алармен звънец. Искаше ѝ се да го попиша: Бил ли си някога в Балинтой? Но самата мисъл за това ѝ се струваше абсурдна. Лондончаните никога не ходеха в Балинтой.
— Толкова е хубава и здравичка — рече вместо това Ани.
Към лицето ѝ се издигна мъничко розово юмруче, което се опитваше да я хване за брадичката.
Мъжът се усмихна и поклати глава.
— Направо си падна по теб — рече той. — Мис…?
— Стюардеса Хебли.
— Е, мис Хебли, ти си истинска благословия. Сърдечно ти благодаря за помощта.
— Да ви заведа ли до каютата ви, сър? Ще ми кажете ли номера на каютата си, моля?
Мъжът извади билета си, за да ѝ го покаже, все едно сам не беше съвсем сигурен за номера. Ани с разочарование установи, че не е от нейните.
„Марк Флечър.“ През тялото ѝ сякаш премина електрически заряд. Искаше ѝ се да му каже: „Аз ви познавам“. Но в същото време си даваше сметка, че не беше така, че двамата никога не се бяха срещали, че този хубав мъж, който ѝ се струваше толкова познат отнякъде, в действителност е съвсем непознат за нея.
— С удоволствие ще ви заведа до каютата ви, мистър Флечър. Бихте ли ме последвали…?
Ала в същия миг от трапа слезе жена, като протегна ръка към съпруга си. Ани почувства остро, нелогично разочарование. Нима се беше надявала, че майката на това дете по някаква причина липсва от картинката? Би било ужасно да си пожелае подобно нещо. Но чувството, което Марк Флечър бе предизвикал у нея, бе толкова внезапно и остро, едва ли не първично.
Явно беше обречена да изпитва привличане към мъже, които не можеше да достигне.
Жената, която беше изникнала до Марк, беше шумна и красива, поруменяла и буйна като фойерверки в човешко тяло, напълно уверена в могъществото на собственото си щастие. Беше облечена като вълшебна кралица от приказките от детството на Ани; само шапката ѝ — с изисканата и деликатна воалетка, която хвърляше ласкателни полусенки, за да очертава контурите на лицето ѝ — сигурно струваше колкото заплатата на Ани за цяла година. Ани веднага забеляза, че жената е от онези млади майки, които сякаш понасят новата си роля с лекота и изящество — онези, за които детето не е тегоба, а красива придобивка към личната им колекция от чудеса.