— Съжалявам, че се забавих — рече тя на Марк, а Ани незабавно долови острите носови гласни на американския ѝ акцент, с тяхното нехайство и безгрижие. — Но срещнах семейство Ван Алън на кея и ми се прииска да им благодаря за онази вечер…
Жената погледна Ани с тъмните си очи, не без топлота.
— А кой е това?
— Открих една стюардеса, която да ни заведе до каютата.
Марк се зае да ги представи една на друга, като взе бебето от ръцете на Ани и го предаде на друга, по-възрастна жена, която бе изникнала междувременно до съпругата му. Бавачката, разбира се.
Ани почувства внезапното отсъствие на детето от ръцете си.
— Ще тръгваме ли? — рече мисис Флечър, като улови съпруга си под ръка.
Каютата на семейство Флечър беше веднага след редицата от каюти, грижата за които бе възложена на Ани; в тяхната, освен спалнята, имаше и още едно помещение, което служеше за дневна. Бавачката щеше да бъде настанена на долните палуби, заедно с останалата прислуга и екипажа. Багажът им вече беше доставен, струпан от едната страна на вратата на каютата: огромен пътнически сандък, кутии за шапки и половин дузина по-малки куфари. Имаше и две износени чанти — вероятно на бавачката. И една неголяма бебешка люлка.
Ани остана поразена от количеството на багажа.
— За дълго време ли отивате в Америка? — попита ги тя, докато бавачката отнасяше бебето в спалнята, най-вероятно за да се погрижи за смяната на пелените му. — Или там е вашият дом?
Жената проследи погледа на Ани и се засмя.
— Имаш предвид, заради всичко това? Просто да пътуваш с бебе, е толкова трудно.
Жената измъкна иглите от шапката си и я остави на масата, като развя вълнистата си кехлибаренокестенява коса.
— А ти, скъпа? За пръв път ли пътуваш до Америка?
— Да, мадам.
Ани съжали за тези думи в мига, в който излязоха от устата ѝ. Дали това не се смяташе за лична информация?
— А мислиш ли да останеш там? Чувала съм, че много хора постъпват на работа, за да стигнат до Америка.
Ани предполагаше, че това е самата истина. Беше чувала разговори в този смисъл късно вечер на палубата за екипажа, след като пивото и джинът започнат да се леят свободно. Но се притесняваше да не каже нещо повече, отколкото трябва, защото предупрежденията на старшия стюард още отекваха в ушите ѝ. Фамилиарните отношения с пасажерите не се насърчават.
— Аз ли? Не, мадам. Имам предвид, че още не съм решила.
Истината беше, че всъщност не се беше замисляла нито за миг отвъд настоящия момент и мястото, където се намираше сега.
— Но нямаш нищо против да изживееш някое малко приключение, нали?
Въпросът беше зададен съвсем невинно, но Ани се почувства леко неудобно от него и реши, че е най-добре да не му отговаря. В същия момент Марк Флечър закрачи напред-назад из каютата, докато си разопаковаше багажа. Тя остро усети присъствието му зад гърба си — като източник на топлина зад себе си, подобно на слънцето.
Жената се усмихна, топло и искрено, макар и в очите ѝ да проблесна нещо, което отново накара Ани да изпита неудобство.
— Казвам се Керълайн Флечър.
— Приятно ми е да се запознаем, мисис Флечър — отвърна Ани, като направи реверанс.
Жената се засмя.
— Не ме наричай така. Все пак сме почти на една възраст, нали?
Ани разбра, че това не беше казано с цел да я уязви — беше просто поредният израз на американското дружелюбие — но нямаше как да не сравни окаяното си състояние в живота с това на мисис Флечър. Беше сама, работеше като стюардеса и всичко, което притежаваше на този свят, най-вероятно щеше да се побере в една от кутиите за шапки на мисис Флечър.
— А как да те наричам аз? — попита жената.
Вече беше заета да разопакова зашеметяващото си изобилие от лични вещи с такова нехайно самочувствие, че главата на Ани едва не се завъртя.
— Просто Ани — отговори Ани.
Тя загледа как мисис Флечър отвори един от най-големите скринове и се зае да закача в него повече колоритни рокли, отколкото би могла да облече за цял месец, какво остава за едноседмично пътуване на кораб. Ани се опита да помогне, като отнесе част от книгите им, за да ги подреди на странична масичка, а през това време Керълайн продължи с кутиите си за бижута, като ги отвори една по една, за да разкрие сребърни и златни огърлици и пръстени — сякаш каютата едва ли не беше нейният личен магазин за скъпоценности. На кого му трябваха подобни бижута? Какво остава за подобна самоувереност просто да ги изложи така, че всеки би могъл да ги види и да ги пожелае? Имаше и верижки с медальони, и гривни, и лъскава брошка, голяма почти колкото юмрука на Ани.