Ала преди Ани да отбележи нещо, някой почука на отворената врата на каютата. Един по-възрастен мъж надникна вътре, все едно разглеждаше през решетките обитателите на местната зоологическа градина.
Марк, който беше зает да подрежда четките си за коса и тоалетните си принадлежности, се изправи.
— Мога ли да ви помогна с нещо? Както виждате, тази каюта е заета…
Мъжът изглеждаше развеселен от въпроса на Марк.
— Благодаря ви, добри човече, но моята каюта е съседната.
У непознатия имаше нещо притеснително. Стариците от родното градче на Ани биха нарекли човек като него „особен“. Ани реши, че това излъчване се дължи на брадата му — буйна и бяла, с разчорлени и раздърпани краища, в необичаен контраст със скъпото му облекло. Очите му също бяха необичайни — в непрестанно движение, сякаш се спираха на всяко нещо в търсене на друго.
— Чух гласове и реших да проверя дали няма да открия някой стюард — добави мъжът и замълча, когато очите му най-сетне намериха Ани.
Съседната каюта наистина беше от онези, за които отговаряше тя. Ани направи реверанс — с известно облекчение, че ще се измъкне от добронамереното любопитство на Керълайн.
— Имате право, сър, вашата каюта наистина е от моите. И ако тези пасажери нямат повече нужда от мен…
По-възрастният мъж уважи думите ѝ с кимване.
— Разбира се, разбира се. Не исках да създавам неудобства. Нямам никакво намерение да ви отнемам от…
— Никакво неудобство, сър — рече ведро Керълайн.
Ани забеляза как потрепери ръката ѝ, когато я размаха във въздуха.
— Нямаме повече нужда от мис Хебли, нали, Марк? Тя е свободна.
Ани потисна импулсивното си желание да помоли да види бебето още веднъж. Отново се поклони с реверанс, като избегна погледа на Марк Флечър — не беше сигурна дали може да си има доверие да го срещне — и последва по-възрастния мъж сред потока от пътници по тесния коридор, като затвори вратата на каютата след себе си.
— Наистина ли ще имам стюардеса? — подхвърли мъжът, като я погледна изкосо. — Струва ми се нередно за мъж, който пътува сам.
Ани се стресна от този въпрос, а сетне сплете ръце пред тялото си, за да им попречи да издадат притеснението, което изпитваше.
— На всеки от нас е възложено да обслужва по една редица от каюти — обясни тя. — Но мога да се обърна към старшия стюард, за да изпрати при вас някой от колегите ми мъже, ако предпочитате, сър.
Това щеше да ѝ създаде допълнителни грижи, защото трябваше да тича до други части от палубата по служба, но не беше невъзможно да се уреди.
Мъжът наведе глава, сякаш се вслушваше в някакъв глас, който единствено той беше в състояние да чуе.
— О, няма нужда. Сигурно няма никакво значение.
Сетне реши да се представи с думите:
— Уилям Т. Стед. Знаете ли кой съм аз?
Ани не знаеше, разбира се, но не искаше да го остави с това впечатление. Поколеба се, преди да отговори:
— Трябва ли да знам, сър?
Мъжът се отдръпна и тя се изплаши, че го е обидила.
— Не, вероятно не, вероятно не… Просто хората обичат да говорят за мен. И всеки си има мнение.
— И какво мнение следва да имам аз, сър?
Ани го каза съвсем искрено, но мъжът се усмихна, все едно се беше пошегувала.
— Ами аз съм репортер, на първо и най-важно място — отвърна той.
В следващия миг лицето му потъмня — отново сякаш беше попаднал под въздействието на нечий нечут глас. Сетне задържа вратата на каютата си, докато Ани влизаше в нея, и докато преминаваше покрай него ѝ хвърли поглед, който тя се престори, че не е забелязала.
В очите на Ани каютата беше доста просторна като за един пасажер. Беше дори по-голяма, отколкото тази на семейство Флечър — в дневната имаше маса и столове, а в спалнята се влизаше през отделна врата.
Стед беше подготвил дълъг списък от въпроси, които изискваха нейното внимание: допълнителни одеяла и канцеларски материали с емблемата на кораба, по-плътни завеси за илюминатора, свещи (защото мъжът настояваше, че електрическото осветление е вредно за здравето), възглавница с пух от патици, а не от кокошки. Освен това я информира за предпочитанията си за закуската (овесени ядки, сварени в сметана, и две рохко сварени патешки яйца — или пъдпъдъчи, кокоши само в краен случай — които трябваше да бъдат доставени на вратата на каютата му не по-късно от 5:30 сутринта), и издаде строги нареждания да не бъде притесняван между 2 и 4 часа сутринта. (Ани се зачуди от кого очакваше да го притеснява по това време, но не го попита.) Както обясни, отделяше това време за подготовка на своите речи и коментарни статии за вестниците, така че не биваше да го прекъсват. Накрая тя обеща да издири онази част от багажа му, която все още не беше доставена на място, и най-сетне беше освободена.