С уважение,
Джонатан Хебли
Балинтой, окръг Антрим, Северна Ирландия
25 септември 1916 година
Приют за душевноболни „Морнингейт“, Ливърпул
Уважаеми мистър Хебли,
В петък миналата седмица получих вашето трогателно писмо относно дъщеря ви Ани. Макар и да съчувствам на трагичното ви положение, за съжаление, не мога да ви окажа съдействие.
Законът от 1890 година за душевноболните донесе много промени в правните рамки, които ръководят работата на болничните заведения като „Морнингейт“. Въпросният закон принуди болниците и санаториумите да започнат да прилагат немислими дотогава вътрешни разпоредби, създадени — поне по мое мнение — за да предпазват самото болнично заведение от произволни съдебни искове, вместо да благоприятстват състоянието на пациентите. В „Морнингейт“ тези разпоредби обхващат и неприкосновеността на личното пространство на нашите пациенти. Именно по тази причина се налага с уважение да откажа молбата ви. Както сам разбирате, целта е да бъдат защитени болните, които често са подложени на големи страдания поради предразсъдъците на обществото срещу хората с различни разстройства на нервите и ума.
Умолявам ви да не тълкувате отговора ми нито като потвърждение, нито като отрицание на хипотезата, че знам дали дъщеря ви е настанена в „Морнингейт“. Като администратор на това болнично заведение аз съм длъжен да се подчинявам на закона.
На вашите услуги,
Найджъл Дейвънпорт,
главен лекар и директор на приют за душевноболни
„Морнингейт“
„Байшор Мюз“, Ливърпул, Англия
Първа глава
Октомври 1916 година
Приют за душевноболни „Морнингейт“, Ливърпул
Тя не е луда.
Ани Хебли забива иглата си в грубия сив лен — цветът му е мек като перата на гълъбите, които попадат в капана на тукашните комини, пърхат и гукат за помощ и понякога се блъскат до смърт в стените в напразен опит да излязат на свобода.
Тя не е луда.
Очите на Ани следят иглата, докато потъва в плата и изплува обратно от него по дължината на подгъва. Надолу и нагоре. Надолу и нагоре. Остра, блестяща и безкрайно прецизна.
Но у нея има нещо, което е гостоприемно към лудостта.
Ани е свикнала с хаотичните привички на душевноболните — изблиците на плач, несвързаното бърборене, яростното размахване на ръце и крака. С изминаването на дните, седмиците и годините е започнала да открива успокояващ ритъм в тях. Но не, тя не е една от пациентите. В това е сигурна.
Сигурна като в Господ и Светата Дева, както би казал някога баща ѝ.
В стаята има дузина пациентки, приведени над иглите си, затова е топло и задушно въпреки оскъдния огън в камината. Смята се, че ръчната работа облекчава смущенията на нервите, затова мнозина от обитателите на приюта са ангажирани с различни задачи — особено онези, които са тук по-скоро поради бедност, отколкото по причина на някакво заболяване на ума или тялото. Макар и повечето сиромаси да са подслонявани в приюти за бедни, където са задължени да работят в замяна на покрива над главата си, Ани вече знае, че немалко от тях попадат и при душевноболните, ако има свободни легла за тях. Какво остава за жените, белязани от греха.
Каквито и да са причините да попаднат в „Морнингейт“, повечето от тях са достатъчно смирени и кротки, за да се подчиняват на нарежданията на сестрите. Но има и няколко, от които Ани искрено се бои.
Тя се затваря в себе си, докато работи, и внимава да не ги докосне случайно, неспособна да преодолее съмнението, че лудостта може да се предаде от човек на човек, подобно на заразна болест. От мисълта, че лудостта се развива така, както в някоя бутилка с мляко, оставена твърде дълго на слънце, пораства фина плесен — отначало незабележима, но сетне все по-развалена и гнила, докато не съсипе цялото мляко в бутилката.
Ани се е свила на твърдото столче без облегалка в шивалнята, събрала ушитото тази заран в скута си, но до мислите ѝ не спира да се докосва писмото, което е прибрала в джоба си — подобно на тлеещ въглен, който я изгаря през ленения плат на роклята ѝ. Ани разпозна почерка още преди да прочете името на плика. Вече е прочела и препречела писмото поне дузина пъти. Под тъмния покров на нощта, когато никой не може да я види, го е целувала като разпятие.