Ани излезе в коридора, за да си поеме дъх. Беше видяла къде се съхраняват яйцата — в едно от прохладните тъмни складови помещения към кухнята — четиресет хиляди, беше споменал мимоходом готвачът, докато ѝ показваше таблите за сервиране, подредени чак до тавана, но Ани бе почти сигурна, че сред тях няма нито патешки, нито пъдпъдъчи. Не знаеше какво точно ще каже по този въпрос на мъжа, който изглеждаше готов да я съсипва с изискванията си всеки ден. Надяваше се останалите пътници да не са толкова особени като него.
На кораба беше много оживено. Развълнуваните пасажери се въртяха навсякъде в опит да разгледат всичко наведнъж. Стюардите се стрелкаха напред-назад между тях като диви зайци, които се подават от живия плет.
Вайълет пристъпи до нея.
— Добре ли си, Ани? Някакъв проблем ли има?
— Просто ми дойде малко в повече.
Вайълет направи гримаса.
— Не те обвинявам. Виждала ли си толкова хора на едно място? Все едно цял Лондон се е натъпкал на борда на този кораб. Разбра ли, че сред пътниците има и двама истински шампиони на ринга? Успях да ги видя — единият е едър, с кестенява коса, а другият е по-дребен, рус тип. Никога не си виждала мъж с толкова много мускули!
Ани се канеше да отговори, когато ги доближи Томас Уайтли, един от помощниците на старшия стюард.
— Има ли някакви проблеми, дами? Не? В такъв случай ви предлагам да се връщате на работа. Нямаме време за празни приказки.
Когато понечиха да се разпръснат, той вдигна ръка.
— Минутка, Ани. Мистър Латимър ми каза да ти предам, че семейството от каюта С-85 е помолило за теб. Поискали са точно ти да обслужваш тяхната каюта. Казали са, че бавачката им има твърде много работа и ще има нужда от помощта ти. Само понякога, при поискване — това не бива да пречи на обичайните ти задължения.
Мъжът явно разтълкува погрешно нейното изражение, защото побърза да добави:
— Обещали са да платят допълнително за тази услуга. Ако смяташ, че ще представлява проблем…
Тя си спомни косата на бебето, мека като пух, и сладкото му ухание. Кожата на момиченцето беше деликатна като розово листче. Спомни си и за очите на Марк, и за приближаващата буря в тях.
— О, не, съвсем не. За мен ще бъде удоволствие.
— Добро момиче си ти. Точно това обича да чува мистър Латимър.
Но след като Уайтли си тръгна, Ани усети как я обзема някакво мрачно предчувствие. Познаваше това усещане. Копнежа. Срама. Никога няма да оставам сама с Марк Флечър, никога, обеща си тя. Заклевам се, помисли и посегна под якичката на униформата си, за да докосне разпятието, което висеше на шията ѝ още от малка. Заклевам се в Божия кръст и всичко добро и свято.
Господ обича добрите момичета, Ани.
Но верижката не беше там. Явно се бе скъсала в някакъв момент от този ден, изпълнен с вълнения, и бе изчезнала без следа.
Пета глава
Дейвид Джон Боуен с усилие свали пръстена от кутрето на потната си дясна ръка и го прибра в джобчето на жилетката си, преди да окачи дрехите си на една кукичка в съблекалнята на гимнастическия салон. Беше обикновен месингов пръстен с малко гравирано „Б“, който не струваше кой знае какво, дори труда да го крие по този начин.
Но навиците умираха трудно. А колкото и да беше обикновен, този пръстен имаше лична стойност за него. Беше принадлежал на баща му. Не знаеше откъде му е попаднал — баща му като нищо можеше да го е откраднал — но сега беше на Дей и той не смяташе да го губи. Не че имаше някакви основания да предполага, че някой от изисканите дами и господа в гимнастическия салон за пасажерите от първа класа ще падне дотам да открадне месингов пръстен с чужда буква. На долните палуби обаче беше друго. В трета класа имаше наистина отчаяни типове — Дей бе виждал предостатъчно крадци на дребно през живота си, за да ги разпознава.
Лесли Уилямс се ухили, докато сваляше сакото и жилетката си. Лес, безстрашният. Импулсивният. Именно на Лес беше хрумнала идеята да купят билетите за този кораб. Големите пари бяха в Америка. Беше казал на Дей, че един човек с неговите таланти трябва да е истински глупак, за да не замине там. Беше чувал например за някакъв шампион, спечелил петнайсет хиляди от един-единствен мач за титлата.
Когато си купуваха билетите, платиха допълнително за правото да използват гимнастическия салон. Беше хубав, но изобщо не приличаше на онзи в Понтиприд, където тренираха двамата с Лесли. Онзи беше само за боксьори. Имаше си истински ринг. Чували. Медицински топки. Миришеше на пот, дим от пури и кръв. А този салон беше за богати лондончани с гимнастическия си кон, бухалките за аеробни упражнения и меките си постелки на пода.