Очевидно вече се беше разчуло, че двама професионални боксьори ще си правят спаринг, и се беше събрала малка тълпа от зяпачи. Това можеше да се очаква. Лес привличаше зрители навсякъде, където се появеше. Причината беше в усмивката му, в дързостта му, в заразителното му желание да се забавлява — но имаше и нещо друго, което хората не можеха да назоват точно, но го искаха от него — без дори да го знаят. Жените някак се разделяха с бельото си, а мъжете — с портфейлите или достойнството си, когато Лесли Уилямс беше наоколо. Този следобед също се бяха събрали няколко жени; останалите може би още се занимаваха да разопаковат багажа в каютите си, всяка от които бе с размерите на четири спални помещения в трета класа, или да подремват след обилния си обяд. Дей остана разочарован. Харесваше му как го оглеждат тези богати жени. Беше различен тип мъж от техните съпрузи и любими. Неговите мускули ги привличаха и им се искаше да видят как ще ги използва. Както би казал Лес за тях, в тези очички има парички.
Е, може и да нямаше много жени, но имаше предостатъчно мъже; и на Дей му се стори, че дори разпознава някои от тях — прочути богаташи, които му бяха показали мимоходом. Мъже като Джон Джейкъб Астор, за когото се твърдеше, че е най-богатият човек в Америка, и Бенджамин Гугенхайм, който не можеше да достигне Астор с парите си, но го надвишаваше двойно със самочувствието си. И сър Козмо Дъф-Гордън, съпругът на една заможна модистка от висшето общество.
Двамата с Лесли с лекота си разчистиха свободно място в салона — малцината други посетители, които бяха отишли там с гимнастическото си облекло, за да тренират, се смутиха и изчезнаха без следа. Салонът остана само за тях. Дей стисна ръце в юмруци; и двамата бяха истински боксьори, майстори на боя без ръкавици. Бяха останали по потници и ежедневни панталони, защото така представлението се получаваше по-добре. Щяха да хвърчат откъснати копчета. Потта щеше да напоява прилепналата памучна материя.
Дей зае позиция срещу Лесли и вдигна гарда, както беше правил хиляди пъти, така че юмруците му очертаха от двете страни момчешкото лице на Лесли. Лесли си изкарваше прехраната с това лице, а не с ръцете си. Лесли му намигна и зъбите му проблеснаха в усмивка. Да им покажем как се прави.
Дей започна със серия от контролирани прави удари, които изглеждаха по-впечатляващи, отколкото бяха в действителност. Лесли заставаше така, че да достигат на един инч от лицето му. Умееше да отстъпва с лека крачка в последния възможен момент. Беше невероятно пъргав; от години бягам от съдбата си, така го обясняваше. Беше категория петел, така че беше с цели двайсет и пет фунта по-лек от Дей, а ръцете им изобщо не можеха да се сравняват. Лесли може и да беше подвижен, но предимството на силните удари и телесната маса беше на страната на Дей. Ако двамата наистина се боксираха, Дей щеше да победи Лесли в рамките на два рунда — и понякога копнееше да покаже истината на целия свят. Реалната истина.
С периферното си зрение Дей забеляза как богаташите се бяха скупчили един до друг с чистите си бели ръчички, следяха всяко негово движение и вече залагаха на изхода от схватката.
— Залагам две към едно на по-тъмнокосия… Някой ще заложи ли срещу мен?
— Залагам три към едно.
— Съгласен съм.
След броени минути двамата вече бяха загрели както трябва. Русите къдрици на Лесли бяха залепнали на мокрото му чело, потникът му прозираше от потта, а мускулите на раменете му лъщяха като намазани с масло. Дей го харесваше най-много в този му вид: с пламнали сини очи, с напрегнати мускули, ритмично задъхан. Когато се боксираха така, Лес все едно беше само за него. От момента, в който се бяха качили на борда, бяха обградени от непознати: в трета класа непрекъснато се блъскаха с останалите пътници, защото бяха натъпкани по четирима в една каюта. И все пак каютите като тяхната бяха за предпочитане пред голямото спално помещение по средата на палубата, където в леглата на два етажа, подредени едно до друго, спяха общо двеста души.
Дей изстреля лек прав и нарочно се откри след него, като едва ли не предизвикваше Лесли да направи крачка напред и да му удари един право в челюстта. Но Лесли не прие поканата. Дей опита още веднъж, като този път се забави с почти цяла секунда — нещо, което никога не би направил на ринга, където всяка секунда беше равна на цял един човешки живот. Все едно се молеше на Лесли да го удари. Да се пробва.